Военият летец, учен, парашутист и конструктор Георги Йовчев – Йовата от випуск 1969 г. загина преди 30 г. на именния си ден, 6 май, през далечната 1983 г., едва на 37 години. Ганчо КАМЕНАРСКИ проследява неговия жизнен път и постижения.
Статията е публикувана оригинално в сп. АЕРО бр. 57 (май 2013 г.)
Йовата не бе просто наш съвипускник или единствено наш интелектуален стожер. Нито е само един от 360-те загинали пилоти в българските ВВС. Той не бе и изявена фигура само във военната ни авиация. Не, той беше човек вулкан, кипящ от продуктивна енергия – Йовата бе явление в Българската армия. Още преди да завършим Военновъздушното училище, ние знаехме, че Йовата го чака необикновено бъдеще, и чакахме да видим какво ще е то.
Всяко припомняне за Йовата започва от Военното училище през 1965 г. и още оттогава при него всичко бе необикновено. Той, вече изявеният парашутист от Софийския аероклуб, постъпи при нас в Долна Митрополия, след като 16-годишният му брат се самоуби на летището заради забранени парашутни скокове по неубедителни медицински причини.
Йовата единствен във Военновъздушното училище беше завършил Английската гимназия в София. Дори успешно беше приключил първа година в Софийския университет по специалността промишлена физика и го чакаше перспективната професионална кариера на ядрен физик.
Постоянно четеше неразбираеми книги с висша математика на английски. Докато изчаквахме в строя, той не участваше в тъпите ни курсантски закачки, а вадеше книга изпод куртката. Дори и в банята четеше, като пъхаше книгата в найлонов плик.
Във втори курс всички окончателно признахме, че Йовата е различен от нас – превъзхождаше ни не само поотделно, но и всичките вкупом. Но той не демонстрираше огромното си интелектуално превъзходство, държеше се с нас изключително скромно и другарски.
Никога не парадираше с баща си, с две смъртни присъди партизанин от отряда „Антонивановци”. Йовата изобщо не ни даде повод дори да допуснем, че родителите му са близки с тогавашния началник на Генералния щаб ген. Атанас Семерджиев, също „антонивановец”. Това го разбрахме далеч след смъртта на Йовата, когато Семерджиев почете погребението на баща му полк. о.з. Любен Йовчев.
Йовата започна да се губи продължително някъде в началото на трети курс. Изчезваше тайнствено и пак се появяваше в сюблимни моменти. Дойде си два дни преди изпитите за първия семестър, но си изтегли четирите изпита за първите четири последователни дни. За една нощ изучаваше по нашите записки материала и на сутринта вземаше изпита с отличие. Тогава едва по време на изпита по ВСП (въздушно-стрелкова подготовка) му хрумна да въведе понятието „обемна плътност на вероятностите за попадение и поражение” и ги защити с тройни интеграли. Преподавателят ни полковник Велко Иванов прилежно си преписа двете изписани дъски с формулите на Йовата.
След тази изпитна сесия Йовата зачезна за около месец. Никой от нас не разбра, че той вече е конструирал авангардния двукуполен парашут УП-9, правят документацията му, шият го в Калофер и дори го изпитват.
След полет на МиГ-21МУ в равнец, 1982 г.
Прибра се една вечер. С началото на новия семестър бяхме започнали да изучаваме термодинамика и на сутринта преподавателят ни сюрпризира неприятно с контролна работа на тема „Температура на заприщен поток”. Йовата попита другаря до себе си за какво става дума и в отговор получи едно-единствено изречение. Ние се притеснихме за него и шепнешком му предложихме да обясни на преподавателя, че не е изслушал и една лекция. Той с ръка ни успокои. Не разбрахме какво писа. На следващия ден преподавателят раздаде писмените работи, но задържа написаното от Йовата. Накрая загрижено го попита защо не е запомнил поне буквените означения във формулите. Тогава Йовата се принуди да обясни ситуацията, като добави, че неговото изложение също е вярно, нищо че е с други букви и е приложен друг подход. А крайният му резултат се оказва вариация на академичния. Изуменият преподавател изрече любимата си фраза „Свещена простота!”, задраска двойката и написа шестица.
Някъде по това време Йовата пръв от випуска се ожени за приятелка от аероклуба, негово е и първото дете във випуска. (Сега Йова е библиотекарка във Военната академия.)
Четенето, както и всичко друго, му се удаваше със завидна лекота. А когато се качваше на батута, се събирахме да го гледаме с каква грация се премята във въздуха. Рисуваше превъзходно. Пишеше нелоши стихове. Като се прибавят огромните му разностранни знания и култура, не бяхме никак изненадани, че след дипломирането през 1969 г. той бе оставен за инструктор в училището. Всички обаче бяхме убедени, че това е временно и той няма да прави кариера на това поприще. Йовата наистина не бе роден за строеви авиационен командир, стоящ далеч от науката.
Дисертацията
Само след година той издържа изпити за аспирантура във Военновъздушна инженерна академия „Жуковский” в Москва на тема от рода на „Екстремализация на пусковите моменти при пускане на спирачните парашути на самолетите”. Трябваше да положи изпит по дискретен анализ, като при това можеше да го изпита единствено Благовест Сендов. След полагане на изпита, разбира се, с шестица, професорът му казва, че е седмият човек в България, владеещ дискретен анализ в пълен обем. И го пита за какво му е нужен този изпит. След отговора смаяният Сендов възкликнал: „Младежо, не си губи времето с военните! Ти имаш математически дар, направо от Бога даден. Ела в Софийски университет, гарантирам ти, че до 10 години ще оглавиш катедрата по математика”.
Няколко месеца след започване на обучението в Москва го извиква зам.-началникът на академията. Той прочита от едно листче две изречения, казани от Йовата в тесен служебен кръг. В тях се дефинира възможността при навлизащото в началото на 70-те години моделиране на полетите на ЕИМ да се използва теорията на множествата. И пита дали това са негови думи.
След като Йовата потвърждава, генералът веднага му прави предложение да му сменят темата на дисертацията. Неподготвен, Йовата се опитва да отклони предложението. Казва, че цитираните думи са само една хипотеза, за която няма гаранция, че ще се окаже вярна.
Началникът обаче заявява: „Ние в Съветския съюз имаме световни математици, които не разбират нищо от аеродинамика. И обратно – нашите изключителни аеродинамици не владеят достатъчно специфични части от математиката. Дори да докажете неоспоримо, че теорията на множествата е неприложима при компютърното моделиране на динамиката на полета, това ще е голямо постижение, защото повече няма да пилеем сили и време в това направление”. Йовата е принуден да отстъпи. За сметка на това още през втората година поставя основите на математическото моделиране. И на огромните тогавашни ЕИМ моделира как например да бъдат преодолявани зенитно-ракетните комплекси „Хоук”.
Две години по-късно в Монино е сформиран цял институт по моделиране динамиката на полета. А научният ръководител на Йовата не след много време разсекрети дисертацията му и направи по нея серия от плагиатски публикации в съветското списание „Авиация и космонавтика”.
Скокове от малка височина с УП-9 от Ми-4 над Черно море при Балчик
В България го назначиха за инспектор по обективния контрол в щаба на ВВС. Обитаваше една канцелария с полковници летци. Вдигаше телефона само когато е сам. След като се представяше „старши лейтенант Йовчев”, от другата страна казваха: „Грешка”. Не е възможно при полковниците да работи старши лейтенант! И звъняха повторно. Скоро обаче всички свикнаха с неговото необикновено назначение.
Впрочем полковниците много бързо се привързаха към обаятелния си млад колега. Те своевременно оцениха потенциала му и открито съжаляваха, че у нас няма необходимото поле за неговата изява. Йовата обаче вярваше, че с навлизане на нова авиационна техника с много електроника ще дойде време за прилагане и на неговите знания.
Парашутът
Заслужава да се отдели внимание на съдбата на парашута УП-9. По едно време започна дискусия, дали парашутът е сполучлив. Тогава 56-годишният зам.-министър на отбраната ген. Борис Тодоров отиде при скачащите на летище Кондофрей и разпореди да му сложат на гърба такъв парашут. И то без чохъл, с незабавно отваряне със силен динамичен удар. Генералът изпълни успешно първия си парашутен скок в живота си и сложи край на дискусиите.
Някъде в началото на този период Йовата започна да изпитва парашута в пределно ниски скокове. В СССР направиха демонстрация 10 парашутисти да скочат от 100 м и да се приземят за 10 секунди (времето от напускане на самолета до достигане до земята). Йовата и полк. Любомир Пръвчев (между другото, първият доживял до пенсия началник на службата) организираха у нас над морето 6 парашутисти да скочат от 60 м и да се приземят за 6 секунди. Разбира се, четата я водеха Пръвчев и Йовата, скачаха от вертолет Ми-4. Парашутите се разтваряха на броени метри над водата. Машината им летеше, съпътствана от друг Ми-4, в която имаше представители на ПДС на страни от Варшавския договор. Целта на занятието бе да им продадем парашути.
Малцина от нас разбраха кога и как Йовата премина на изтребителя МиГ-21. Той не обичаше да се вдига шум около него и да привлича излишно внимание. А летателната му биография винаги оставаше в сянката на другите му дейности и изяви, защото не тя го правеше уникален в авиацията ни. Летенето го равняваше с нас, простосмъртните бойни пилоти, а ние отлично съзнавахме, че не бяхме равни с него.
Йовата беше най-сериозната кандидатура за първи български космонавт. Не успя обаче да издържи медицинските тестове в СССР. Всички сплетни, че някой му е попречил, не са верни. Наистина по време на въртенето в центрофугата електрокардиограмата му регистрира екстрасистоли на сърцето. Проф. полк. Павел Пенев по онова време работеше над дисертация в академия „Жуковский” и си спомня: „От мой приятел съветски летец-изпитател, който учеше в Академията, но не можа да издържи прегледите за космонавт и се завърна, научих, че и Йовата не е преминал успешно. Руснакът изказа безкрайно съжаление, защото според него в цялата съветска авиация няма толкова интелигентен летец като Йовата”.
Йовата постъпи за обучение във Военната академия малко късничко, едва 10 години след завършване на военното училище, като мнозина от випуска го бяхме изпреварили. По време на втората учебна година почина преподавателят им по „динамика на полета” полк. Атанасов. Оказа се обаче, че той бил единственият у нас експерт по темата. Тогава началникът на „Катедра ВВС” полк. Митко Кузманов (мир на праха му!) отиде при началника на академията: „Другарю генерал, какво толкова се чудим?! Че нали в класното отделение имаме доктор на науките по тази специалност”. Така Йовата безпрецедентно в Академията стана преподавател на класното си отделение и в края на семестъра пак той изпита съвипускниците си. Изобщо на дневен ред не излезе въпросът кой ще е този, който ще може да изпита Йовата – в България нямаше такъв човек. Писаха му шестицата служебно.
Група парашутисти след рекордните скокове с УП-9. Йовчев е крайният вдясно
Така през 1981 г. Йовата, вече майор, най-сетне попадна там, където му бе мястото – стана преподавател в Академията по динамика на полета и теория на обективния контрол. Той постави като единствено условие длъжността да бъде направена летателна. Най-сетне съчета летенето с любимите си науки. Бързо навлезе в преподавателската работа и скоро започна да пише „големия докторат”.
Според нас, съвипускниците, Йовата не бе роден за строеви авиационен командир, той трябваше да прави наука и да гледа в бъдещето на авиацията. Но през 1982 г. заедно със съвипускника ни Любчо Стоилов неочаквано кандидатства за длъжността зам.-командир на 18 иап в Доброславци. Мотивите му за тази нова професионална реализация си останаха истинска загадка. Възможното обяснение се крие в натурата му: той никога не се задоволяваше с постигнатото, искаше да премине през всички възможни изпитания, търсеше и преодоляваше предизвикателствата. Светът беше тесен за неговата вулканична енергия.
Лошото обикновено идва неочаквано
В началото на май 1983 г. Йовата замина в командировка в Равнец и Балчик, за да изнесе лекции пред летателния състав на 15 иап. На тръгване полк. Митко Кузманов, началникът на катедра „ВВС” в Академията, изрично му разпореди да не лети, защото летателната му подготовка не е ритмична и е на ръба на прекъсването след инцидентни полети. Но както се казва – „Сърце юнашко не трае!”. Да отиде на летище на другия край на България и да не лети?! Йовата винаги е бил пословично дисциплиниран, този път надцени възможностите и силите си. При това участва направо в нощни полети.
Тогава само три военни летища у нас имаха като това в Балчик продължение на лампите край пистата чак до близката приводна радиостанция. Изглежда, Йовата от това се е подвел и е „издърпал” началото на пистата с един километър. И именно там се е опитал да кацне. А от далечната до близката приводна радиостанция водят по осовата линия железобетонни стълбове с червени лампи. Удар с крилото в един, с колесника във втори… Преобърнатият по гръб Миг-21ПФМ падна в началото на летището. Експлозията озари нощта и Йовата изгоря като факел. (Командир на Балчик тогава беше нашият съвипускник Тоньо Маринов.)
Така до самата си смърт живя Йовата – напрегнато и винаги на високи обороти. Загина само на 37 години.
Той загина от собствена грешка. Но нека открито да кажем грозната истина: оставиха го да загине. Никой от командването на ВВС не оцени потенциала на Йовата, защото никой от тях нямаше визия за бъдещето на авиацията. За нашите големи началници от старата генерация, заседели се на постовете с десетилетия, самолетът продължаваше да е само съвкупност от планер, двигател и въоръжение. Не достигаше поглед да се видят хоризонтите пред авиацията с навлизащата компютризация – самолетът като софтуерна платформа и на тази основа нестандартна аеродинамика, свръхманевреност и интелигентни системи за управление на самолета и на въоръжението.
МиГ-21ПФМ
Ако някога интелектът на Йовата беше оценен по достойнство като национално богатство, по отношение на него трябваше да бъде взето сурово и единствено правилно решение: ограничаване на полетите му по видове условия и някои видове полети на боен самолет. Да, той щеше да страда, но всички около него щяхме да сме спокойни за живота му, а той щеше да реализира изключителния си интелектуален потенциал. И със сигурност сега щеше да е сред нас.
На възпоменанието по случай 10-ата годишнина от гибелта му се събраха 200–300 души – толкова, колкото може би никой от нас няма да събере при последното си пътуване към отвъдното.
Сега, 30 години след неговата нелепа гибел, ние си спомняме за него с тъга, че ни напусна твърде рано, и с гордост, че беше един от нас. Белязаните от съдбата често си отиват преди другите, а Йовата бе докоснат от нея едновременно с бялото и с черното й крило.
Светла му памет на Йовата. И мир на праха му!
