Наскоро от печат излезе новата книга на пилота Валентин Георгиев – Валтер „Сезон за полети”. Тя доразказва историите започнати в първата му книга – „Опасно и забранено”, която бе издадена през 2013 г. и също така поставя началото на много нови – понякога тъжни, понякога смешни, но винаги интересни, увлекателни и поучителни.
„Сезон за полети” се продава в София на три места – книжарницата на ъгъла на ул. „Любен Каравелов” и „Граф Игнатиево”, в подлеза на „Плиска” и в моделисткия магазин на пазар „Младост 1”.
За Връзка с автора – tarabon67@yahoo.com
С разрешение на автора публикуваме една глава от „Сезон за полети”
СТАВА, НЕ СТАВА
За капитан Тодор Чолаков лятото бе време за отпуски, море, екскурзии до екзотични места и държави, но и време на усилна работа. Той беше инструктор пилот в авиобазата, а летните месеци бяха най-подходящи за първоначално обучение на млади курсанти летци. Чолаков като всички нормални хора се нуждаеше от активна почивка, за да е в кондиция за високорисковите си занимания с курсантите. „След по-малко от седмица ще съм на плажа” – си мислеше Тодор, докато крачеше към паркинга в авиобазата след поредния летателен ден.
Той смяташе, че днешните полети бяха успешни. Както е добре известно в авиаторските среди, „добро кацане” е всяко, след което пилотът може да ходи сам без чужда помощ, а „отлично” е всяко, след което вертолетът може да бъде използван отново. В тази връзка полетите бяха приключили отлично, т.е. без някой да се нарани или пострада. Нещо повече – всички хеликоптери бяха цели и прибрани в хангара без нито една драскотина по тях.
Мобилният телефон на Чолаков звънна и прекъсна мисълта му. Неговият приятел от Сопот – Григор Иванов го търсеше. Тодор отговори на обаждането:
– Кажи, Гришо.
– Ооо… как сте, господин капитан?
– Благодаря! Добре! Радвам се да те чуя!
– Приятелю, искам да те питам нещо, което само ти знаеш.
– Е, не съм чак такъв специалист – засмя се Чолаков. – Но… питай.
– Добре де. Искам да кажа, че от хората, които познавам, само ти може би имаш представа как се вдига дежурният военен хеликоптер за спасителна акция.
– Кой, ако не аз, и кога, ако не сега, ще ти отговори!? А ти защо се интересуваш от тази “конфиденциална” информация?
– Абе нали знаеш, че има състезание по парапланеризъм над Сопот?
– Да. Ти да не искаш военните да участват с хеликоптера в състезанието?
– Не, приятелю. Положението е сериозно. Една от състезателките падна лошо и е с множество фрактури. До нея има планински спасители, които са я стабилизирали, но няма как да я измъкнат оттам. Тя е на почти отвесна скала и ни нагоре, ни надолу могат да я…
– Разбрах те, Гришо – каза Тодор. – Има си установен ред, по който се вдига дежурният екипаж.
– Аз затова ти звъня, да ми кажеш какъв е редът.
– Значи при нея има планински спасители?
– Да.
– Ти при тях ли си?
– Не – отговори Григор. – Аз съм при началника им. Ние с него сме по-надолу на едно по-равно място.
– Още по-добре, че си с него. Нека той да звънне на неговия си началник и да му каже, че има нужда от хеликоптер. Началникът му естествено няма как да осигури хеликоптер, затова ще звънне на следващия в йерархията и така нагоре по веригата, докато стигнат до техния министър или негов представител. Най-вероятно това ще да е някой оперативен дежурен в някой национален център. Той от своя страна няма на кого по-нагоре да се обажда и затова ще звънне на военния министър или негов представител, който според същата логика ще е някой дежурен на национално ниво. Той ще сведе информацията надолу по военната верига и така до авиобазата. С други думи: информацията трябва да стигне най-горе, за да тръгне оттам надолу, но вече в другото ведомство и по този начин да стигне до дежурния екипаж.
Григор, като стар планинар, бързо схвана основната идея, а именно, че първо трябва да се изкачиш до върха и чак тогава можеш да се спуснеш по другия му ръб.
– Разбрах те, приятелю. Благодаря ти и извинявай за безпокойството!
– Няма за какво. Важното е да съм бил полезен с нещо.
Тодор, който беше излишно съобразителен човек, реши да предупреди полковниците от щаба на авиобазата, че след малко дежурният екипаж най-вероятно ще бъде вдигнат за спасителна акция. Капитанът позвъни на полковник Чуков.
– Кажи бе… този… бе… Тодоре – чу се в слушалката.
– Да Ви кажа, господин полковник… Една парапланеристка е пострадала над Сопот и може би ще вдигнат дежурния екипаж след няколко минути.
– Чакай, чакай малко… Какво било? – с известна доза пренебрежение и щипка отегчение в гласа попита Чуков.
– Мой приятел от Сопот ми се обади и ми каза, че планинската контролно-спасителна служба се нуждае от нашия дежурен екипаж – уточни капитанът.
– Той… дежурният екипаж не се вдига така, бе! – пренебрежителната нотка в гласа на полковника вече се бе превърнала в цяла симфония.
– Знам как се вдига – обясни му Тодор. – Затова Ви се обаждам… Да Ви кажа, че след малко може и да го вдигнат, и то… както си му е редът.
– Какво разбираш ти от дежурни екипажи, бе?! – пренебрежението, което сега демонстрираше Чуков, беше абсолютно, безрезервно и напълно искрено.
– Сигурно нищо не разбирам, обаче знам, че ще го вдигнат или поне ще се опитат.
– Абе не стават така тези работи, бе! Обадил му се бил някой!
– Не е някой, а…
Тодор изведнъж изгуби желание да се обяснява повече и само добави:
– Аз само исках да Ви дам изпреварваща информация, ама Вие като нямате нужда от нея…
– Дежурния екипаж ще ми вдига! Капитан някакъв си! – раздразнено каза полковникът и затвори телефона.
След края на този толкова съдържателен и интересен за двамата участници разговор Тодор се качи на колата си и подкара към вкъщи, където го очакваше… леденостудена бира в хладилника. Не беше изминал и половината път до дома, когато… дежурният въртолет избръмча над него и отпраши към Сопот. „Аз им давам информация от извора, а те не ме слушат! Друг път и да ме питат, няма да им казвам. Така или иначе не чуват какво им говоря.”
Той така и не научи как се вдига дежурният екипаж за спасителна акция, но поне разбра, че тези, на които това им е работата, знаят как и могат да го направят, ако им се наложи. Нали преди малко го видя с очите си да отлита към мястото на инцидента.
Интересна подробност е, че в онези години не излиташе екипажът, който носеше дежурството, а полковник Чуков. Той си беше поставил за цел да натрупа повече часове във въздуха от всеки друг в авиобазата преди да се пенсионира и затова винаги и навсякъде излиташе той. Ето така се правят много часове, като „изяждаш” нальота на другите.
Дали щеше да постигне целта си, тепърва предстоеше да се разбере. Имаше още много години служба пред него и можеше и да успее. За какво му бяха тези часове обаче и той не знаеше. Вероятно, за да се хвали след години в пенсионерския клуб колко много нальот е… „изял”.
По този повод един от младите лейтенанти му каза веднъж, за да го подразни:
– Знаете ли, господин полковник, че преди много години, в зората на космонавтиката, в НАСА са обучавали маймуни да уцелват ъгъла за влизане в атмосферата с пилотиран космически апарат и те (маймуните) се научавали за 35 часа в тренажора?! Така че всичкия нальот, който имате над 35 часа, съвсем спокойно можете да си го…. да правите с него, каквото си искате.
От това полковникът подскочи чак до тавана, почервеня, после посиня и когато успя отново да си поеме въздух, изрева толкова мощно, че в контролната кула на стотина метра оттам си помислиха, че излита реактивен самолет, за който не знаят. Не само те, а и всички в авиобазата зареяха блуждаещи погледи към пистата за излитане и кацане, но така и не откриха източника на този оглушителен тътен. Когато след няколко секунди прозорците на близките сгради спряха да вибрират, лейтенантът беше обявен за враг, саботьор, шпионин и не на последно място – за малоумник, който разбира от летене толкова, колкото и маймуните, работещи в НАСА.
