Първият полет на ударния самолет F-117 става преди точно 40 години – на 18 юни 1981 г., с което стартира летателната кариера на този уникален самолет, продължаваща и до днес.
Полетът става факт от изпитателния център Груум Лейк, Невада (известен най-вече, като „Зона 51”). Машината, с борден номер 79-10780 излита в 06,05 часа местно време и е пилотирана от изпитателя Харолд „Хал” Фарли, младши.
Самолетът започва да излита с малко по-ниска скорост от очакваното, но това не е единствената изненада в дебютния полет. Скоро след излитането, започва да се повишава температурата в соплото на един от двата мотора General Electric F404-F1D2. Взето е решение полетът да бъде прекратен и Фарли се приземява след само 15 минути във въздуха. Колесникът въобще не е прибиран по време на теста.
Вторият полет, който става факт на 1 юли, също не е безметежен. Малко след прибирането на колесника започва колебание по надлъжната ос, което Фарли компенсира с трудност. Полетът също е прекратен предсрочно след едва 35 минути във въздуха. Проблемът е открит в малката площ на хоризонталните стабилизатори.
Първият прототип по време на един от най-ранните си полети. По-късно машината е боядисана изцяло в черно.
Въпреки това, изпитателната програма на F-117 тръгва на скорост, като скоро към нея се присъединяват още прототипи. През октомври 1983 г. типът официално е приет на въоръжение във ВВС на САЩ.
Генезисът на F-117 може да се проследи до 1974 г., когато, в светлината на тежките загуби, които зенитно-ракетните комплекси нанасят на авиацията по време на Виетнамската война и Войната на Йом-Кипур, в Пентагона се замислят за начини, чрез които бойните самолети да бъде по-трудно откриваеми за противниковите радари.
Под кодовото име Harvey е стартиран проект, който цели две неща – да дефинира това, колко „невидим” за противниковите радари трябва да е боен самолет, за да може това му качество да допринася за бойните му възможности и да се разбере, дали компаниите от американския военно-промишлен комплекс са способни да създадат такава машина.
Теоретичната постановка на създаването на нискозабележим за радарите самолет е относително ясна – формата му трябва да е такава, че да отразява минимално количество радарни вълни обратно към радара, а основната част от вълните трябва да се абсорбират или разсейват.
В началото на 1975 г. в Lockheed успяват да създадат компютърна програма, която надеждно да моделира създаването на подобни форми, които успешно да разсейват радиовълните. Изненадваща помощ на американците оказва научния труд на съветския математик Пьотр Уфимцев, който през 1962 г. дефинира математическия модел, благодарение на който могат да се моделират форми идеално пасващи за това да разсейват максимално количество радарни вълни. Трудовете на Уфимцев са били преведени на английски в началото на 70-те.
През юни 1975 г. Lockheed вече тестват малък модел наречен Hopeless Diamond. Моделът, който има ромбовидна форма гледан отгоре, е облъчван с различни типове радари на наземен полигон. Изпитанията са повече от обнадеждаващи – апарат с подобна форма би имал миниатюрна ефективна отразяваща повърхност и ще е практически „невидим“ за противниковите радари.
Схема на Hopeless Diamond
На Lockheed, обаче е ясно, че „диамантът” им би летял отвратително, затова е разработен и вариант с по-облогородена аеродинамика. Тези наработки са представени на Пентагона. По същото време McDonnell Douglas и Northrop също работят по подобни апарати.
През август 1975 г. Пентагона стартира програмата Experimental Survivable Testbed (XST), която е от две фази. В рамките на първата, трябва да се създаде пълномащабен макет на нискозабележим самолет, който да премине през наземни радарни тестове. В рамките на фаза две, в полет трябва да се изпитат поне два броя от машината.
Поръката е дадена на Lockheed и Northrop (McDonnell Douglas демонстрират малко успехи в областта), които имат четири месеца да отговорят на фаза 1 от проекта. Изпитанията на макетите преминават на полигона Уайт Сандс, Ню Мексико, а през април 1976 г. Lockheed е обявен за победите в тази фаза и получава поръчка за създаване на два летящи технологични демонстратора.
Фаза 2 на програмата XST получава името Have Blue. Основните цели са три – проверка в реални полети, до колко може да има самолет, който е нискозабележим, както в радарния спектър, така и в инфрачервения, акустичния и визуалния; проверка на летателните качества и проверка на това, до колко точни са компютърните модели на ефективната отразяваща повърхност на самолета.
Двата демонстратора, на които Lockheed дава означенията HB1001 и HB1002, са проектирани за рекордно време и строителството им стартира в края на 1976 г. За да се ускори процеса по разработката им, в тях са вложени голям брой готови системи и агрегати, заимствани от съществуващи самолети. Двата двигателя General Electric J85-GE-4A са взети директно от учебния самолет T-2C Buckeye, колесникът е взет от F-5, електродистанционната система за управление е модифицирана от F-16 и така нататък.
Първият демонстратор в рамките на проекта Have Blue
HB1001 полита на 1 декември 1977 г., но след само 24 полета, демонстраторът се разбива на 4 май 1978 г. Пилотът се катапултира успешно. Вторият демонстратор започва да лети на 20 юли 1978 г. На 11 юли 1979 г., обаче се разбива и той. Пилотът му отново се спасява с катапултиране. Първият инцидент е в следствие на пилотска грешка, а вторият заради отказ на горивна помпа.
Въпреки краткият си живот, програмата Have Blue е повече от успешна, защото успява да даде ясни отговори и на трите си основни задачи.
Междувременно, в Пентагона мислят как да претворят успехите по създаването на нискозабележим самолет в изграждането на реална бойна платформа. Стартирана е програмата Advanced Technology Aircraft (ATA). В нейните рамки са разгледани два основни варианта – едноместен ударен самолет с боен товар от около 2300 kg и боен радиус от 740 km (вариант А) и по-тежък, двуместен ударен самолет с боен товар от около 4600 kg и боен радиус от 1500 km (Вариант B).
На 1 ноември 1978 г. е стартирана програмата Senior Trend в чийто рамки трябва да се създаде относително компактен боен самолет, който да се върти около характеристиките заложени във вариант А на програмата ATA. На 18 ноември Lockheed получават договор за построяването на пет прототипа и 20 серийни машини. Първият полет трябва да стане през юли 1980 г., а първоначалното ниво на бойна готовност на новия самолет, трябва да стане факт през март 1982 г. И двата срока са пропуснати, заради огромните предизвикателства около проекта.
Официално, самолетът е пенсиониран през август 2008 г., но реално, неизвестен брой самолети продължават да летят и до ден днешен, вероятно с изпитателни цели.
