Публикуваме част от разказа на Виктор Христов за изтребителя МиГ-29, който е публикуван в приложението към новия брой на АЕРО.
След като курсът завърши, ни разпределиха в ескадрилата, която беше много оредяла откъм пилоти. Нашето първо звено беше в състав: Румен Радев – командир, Илия Пандев – заместник, Димитър Ралев (Браточката) – старши пилот, и аз младши пилот. Второ звено беше с командир Огнян Матев, заместник Стоян Стоянов и старши пилот Николай Недков, по-късно сменен от Руси Чанев. Трето звено беше с командир Иван Лалов, Антон Караиванов беше заместник, а Петър Петров беше старши пилот. Четвърто звено беше с командир Паруш Парушев, Пламен Инджов (Джони) – негов заместник и Димитър Цачев – старши пилот. Командването на ескадрилата (звеното за управление) включваше майорите Николай Дунев (командир), Стефан Дошев (заместник), Станко Кичев (щурман) и Добрин Бяндов (въздушно-стрелкова подготовка).
Щатът на ескадрилата никога така и не се запълни на 100 процента и дори в най-пълните години имахме две свободни места.
След завършване на курса никой не бързаше да ни мята на бойно дежурство, защото критериите по онова време бяха съвсем други в сравнение с по-късните години. Продължихме и през зимата редовно да летим в сложни условия, като усвоявахме нови подготовки за бойно използване – прехвати над и в облаци.
Трети клас го взехме още по време на курса – дойде командващият ген.-лейтенант Михо Михов извади от джоба си значките и каза „честито“. Нямаше изпити, нямаше нищо.
През 1994 г., още лейтенанти, започнахме и подготовката за сложен пилотаж на малка височина – до 200 метра долна граница и 3000 горна. Изпълнявахме го и над море в морските зони. Също така започнахме и подготовка за въздушен бой – по стандартните упражнения на курса, с долна граница 1000 метра над суша. Отначало летяхме на въздушен бой спарка срещу спарка, а след това и на боен самолет срещу някои от първокласните пилоти в ескадрилата или от командването на полка.
При нас това, че не бяхме летели на МиГ-21, преди да преминем на МиГ-29, ни беше от полза. Иначе колегите от МиГ-21, като започнат да летят на 29-ката, ги плашат ниските скорости, докато МиГ-29 можеш да го пилотираш в целия скоростен дипапазон. Старата система за бойна подготовка и осигуряване безопасността на полетите обаче налагаше много ограничения. Така например минималната скорост при пилотаж и въздушен бой беше ограничена до 300 km/h, но винаги съм твърдял, че това е административно ограничение, както и ограничението по ъгъл на атака 26 градуса, заложено в системата за ограничителни сигнали (СОС-3М) – при достигане на пределния ъгъл на атака, в зависимост от темпа на неговото нарастване, съответстващ на темпа на притегляне на лоста за управление към летеца, сработва ограничител, който физически го отблъсква напред, за да се спре по-нататъшното нарастване на ъгъла на атака. Но никъде в документацията не пише, че това значение на ъгъла на атака е критично (т.е. след достигането на което се получава рязко спадане на подемната сила).
В инструкцията има графика на височинно-скоростния диапазон. Там в най-лявата част е дадено, че скорост 210 km/h в хоризонтален полет съответства на ъгъл на атака 26 градуса при определено тегло и без подвески при 50% запас на гориво.
И така, през 1994 г. подготовката ни продължи с нощни полети и достигнахме ниво за 2-ри клас, но до изпит така и не се стигна. На спарката летяхме на минимума на времето денем.
Започнаха големите липси на гориво и след това на изправни самолети. И с новите подгоовки в Равнец бяхме дотук! Дойде времето на разделяне на групи – 1-ва група на активно летящите и носещи бойно дежурство, 2-ра води ограничена летателна дейност, а тези в 3-та изпълняват само по няколко полета на година. Нашият випуск изпадна във втора група, защото още не бяхме подготвени за бойно дежурство. Пратиха ни в Каменец да продължим да водим подготовка на L-39ZA. След това отново се върнахме на МиГ-29 и поддържахме подготовка. Първите бойни дежурства ги дадохме през 1995 г.
Към края на 1998 г. нещата започнаха да стават много тежки с изтичане на ресурса на КСА и липсата на двигатели. Имаше само няколко с ресурс, които се въртяха между самолетите. Отново имахме прекъсвания и имаше период, в който не бях летял на МиГ-29 една година. В началото на 1999 г. обаче от ВВС поставиха задача за наше участие в едно международно морско учение (Cooperative Chance 2008), в което се предвиждаше да се включат както МиГ-29, така и Су-22. Ние трябваше да атакуваме кораби¬те. Групата трябваше да включва пилоти с английски език и така бяхме избрани Гошо Кръстев, Петър Петров и аз, а водач беше командирът на ескадрилата майор Румен Радев. По линия на това възстановяване на подготовката, което трябваше да стане за кратко време, решихме да възстановим също и подготовката за въздушен бой – поединично и после в двойка. Учението беше през юни.
Започнахме подготовката от нулата, като за кратко време с интензивни полети възстановихме подготовката за сгъстен строй и сложен пилотаж в двойка, въздушен бой поединично и получихме също допуск до водаческа работа (това беше нова подготовка за всички нас). В Равнец дойде командирът на корпус ПВО ген. Георгиев да ни провери, направихме с него по един полет на спарката на въздушен бой в двойка, L-39ZA, пилотиран от майор Милушев, играеше „агресор“ и всичко се получи много добре. След полета генералът слезе много доволен от самолета и каза: „Добре, само така! Да внимавате и да не правите глупости!“.
С корабите изпълнихме две задачи в двойка – в първата аз, воден, Радев, водач, във втората – Петров, воден, и Радев, отново водач. Тук всички разговори във въздуха (и с корабите) ги водихме на английски език за първи път.
Работа по кораби
Също така в рамките на подготовката за работа по кораби през 1999 г. получих и подготовка за стрелба по наземни цели с оръдие. Направихме и няколко чисто морски зони пилотаж, после се упражнявахме в атаки по един фар откъм морето. Когато отидохме да гоним корабите в Черно море, имахме допуск до минимална височина 500 метра в хоризонтален полет без разрешение за никакви атаки – това ни беше изрично наредено от ген. Танев. Но се получи съвсем различно. Когато влязохме във връзка с ръководителя на полетите на корабите (говореше английски със силен акцент), той ни даде групата, по която трябва да работим, указвайки азимут и далечина до нея. Имаше облаци, но намерихме дупка, оттам се виждаха корабите, от ход ги атакувахме (със симулиране използване на въоръжение, обективният контрол е по данни на фотокартечницата). Тук една фрегата ни лепна на радара, видях това на СПО-то, и точно тогава за късмет ни дадоха тази фрегата като втора цел. И за да й го върна, включих радара (режим „оптика“) и го насочих към нея – облъчвах фрегатата през цялото време на атаката, за да поизнервя операторите.
Също така през летните месеци на 1999 г. започнахме да се готвим да усвояваме въз¬душен бой двойка на двойка, пак формално в рамките за подготовката на учението. Просто в тези рамки от командването на ВВС и кПВО бяха склонни да разрешават много неща. В този момент – към първата половина на 1999 г. – на Равнец имахме само два изправни бойни самолета и една спарка и затова се наложи от време на време да включваме и учебни самолети L-39ZA.
Когато започнахме въздушния бой, двойка на единичен самолет, решихме да приложим базовите тактики, написани в старите съветски пособия от 60-те и 70-те години, оригинално създадени за МиГ-21. За МиГ-29 пособия по тактическа подготовка нямаше – просто не са били купувани никога. Та старите пособия предписваха изпълнение на защитни маньоври, при които противниковият самолет трябваше да се затрудни максимално да води прицелна стрелба. И тръгнахме в първия полет – аз и Румен, водач, а Гошо Кръстев играеше противник, който трябваше да заема нападателна позиция, а ние да му бягаме. И от първия полет той се върна с 14 бойни кнопки (имитация на пуск на ракети или стрелба с оръдие). Ние – нито една! От следващия полет той се върна пак с повече от 10 бойни кнопки. Просто при това маневриране на двойката той е имал възможност да излиза в тактическа изгодна позиция и да остава там за продължително време, а ние в двойката, спазвайки предписанията на тактиката, не можехме да му избягаме по никакъв начин.
Това даде повод да се замислим – защо правим всичко, както го изискват книгите, а в крайна сметка нищо не става?
Започнахме да търсим допълнителна информация – и като нямаше къде другаде, започнахме да се ровим в интернет. Както и да е, намерихме все пак материали, където се казваше, че основното противодействие, когато двойката попадне под атака, е тя да се раздели. Седнахме, обобщавахме, писахме, правихме нови чертежи и схеми, договаряхме комуникация в двойката. Това става с кодови думи за определен маньовър – при това противникът остава в неведение точно какво сме замислили. Тогава работихме на общ канал за управление от КП с противника и това, което си говорихме, той го чуваше и можеше да се подготви да противодейства, ако знае точно какво сме замислили.
Като приложихме новите тактики, разработени на базата на това, което успяхме да свалим от интернет и от книгата на Роби Шоу (основно тактика на западните авиации), успяхме да спечелим боя срещу Георги.
Просто маневрирането на двойката във въздушния бой, залегнало в старите книги, е съобразено с възможностите на МиГ-21, неговите прицелни системи и оръжие, което има сериозни ограничения за използване. Един пример – когато си в атакуваща позиция, не може да местиш носа на МиГ-21, както това става свободно при МиГ-29. При нас, като удариш педал, и носът веднага се отклонява в същата посока и това отклонение помага за бързото прицелване. Същото е и за рязкото повдигане на носа по тангаж.
През 2000 г. в Равнец летяхме малко, само на L-39ZA, но най-важното за нас беше, че взехме инструкторска работа. Това беше програма от пет полета с инструктор бай Митьо (полк. Димитър Димитров от кПВО). Така вече като инструктори през септември 2000 г. отидохме в ескадрилата в Граф Игнатиево – от моя випуск това бяхме Цачев, Недков, Петров и аз, а Руси Чанев стана инструктор по-късно.
След като възстановихме подготовката на МиГ-29 през пролетта и лятото на 2001 г. (летяхме в Чешнигирово), дойде време за ученията на току-що ремонтираното летище Граф Игнатиево. Първо бяха полетите срещу щурмовите самолети А-10 от 81-ва ескадрила. Там формално задачите се водеха прехвати. В Равнец вече бяхме пробвали част от новата тактика с бракети (обхват на целта от двете страни) и прочие маньоври при атака в двойка и сега решихме да я приложим срещу американците. В това учение на МиГ-29 летяхме Петър Петров, Георги Кръстев и аз.
Боят с А-10 се получи малко „хайдушки“, така да го кажем. Имаше особености, защото не бяхме възстановили подготовката за маневрен въздушен бой, но реално прехватите се израждаха в маневрен бой. А-10 въртяха виражи с малък радиус на ниска скорост – това им беше защитната тактика. Всичко беше много добре, докато Орела (Орлин Трифонов – от групата на МиГ-21, участваща в учението) се изпусна пред командира на базата ген. Манев и каза грешните думи „маневрен бой“.
Американците, летящи на А-10, се деляха на две групи – първата бяха стриктни и спазваха всичко, както беше договорено на брифинга. Втората група бяха хулиганите – там имаше пилоти, завършили Изтребителната оръжейна школа, с голяма самочувствие и амбиция да ни се противопоставят и премерят силите. При прехватите всички те мятаха диполни отражатели (за смущаване на радарите – земни и на самолетите) и маневрираха агресивно след визуално откриване.
Срещу А-10
Направихме общо два полета с МиГ-29 срещу А-10 тогава – при единия аз бях водач, воден Георги Крастев, при другия воден ми беше Петър Петров. Тогава за първи път пробвахме тактически прехват (TI) – идваш с насрещен курс срещу противника, откриваш го първо с радара, после визуално и при разминаването гледаш да завиеш и да му излезеш отзад. Ограниченията по маневриране бяха два завоя на 90 или един на 180 градуса. И толкова! При първия полет на TI срещу нас летя група, водена от командира на ескадрилата. Те бяха тройка А-10, които, преди да се сближим в границите на визуалното откриване, започна¬ха да мятат диполни отражатели, за да смутят нашите радари. А-10 даваше на радара тлъста метка, а диполните отражатели (станиолови ленти) се виждаха като точки. Превключих на режим „компенсация“ и остана само една цел, всички други бяха отрязани. При този първи бой срещу нас летеше командирът на ескадрилата. Той беше много стриктен – след като ги открихме, завъртяхме два завоя на 90 градуса и това беше.
За сметка на това следващият полет беше много впечатляващ. След като ни откриха визуално, трите А-10 веднага се завъртяха в отбранителен кръг, но ние преминахме през този кръг и атакувахме от ход. При преминаването през техния ред те се пръснаха като пилци и точно тогава видях двама да се разминават като „Сините ангели“. Стана ми страшно. Тогава имахме договорки – за „убит“ се смята този, по който са били направени два пуска (носехме учебно-записващи ракети Р-60 с работещи глави за самонасочване, с които правехме захват и това се записваше на ФКП). Американците също имаха учебни ракети с работещи глави тип AIM-9М.
Докато А-10 се въртяха, ние набрахме височина за нова атака отгоре – на фона на земята трите сиви и бавни самолета се виждаха отлично и така направихме няколко атаки. По едно време един от пилотите им загуби представа за обстановката и даде команда за прекратяване на боя. Пет самолета да се въртят в близък бой – малко много дойде това на всички. Добре че бяхме два различни типа, та добре разпознавахме кой е противник и кой свой в мелето.
Тактиката срещу А-10 вече я бяхме пробвали през 1999 г. в Равнец, когато се учихме срещу L-39. При нискоскоростни цели правилото е, че се атакува само отгоре – стреляш и изчезваш, без да тръгваш да въртиш по хоризонтала, където те имат по-малък радиус на завоя. Ако тръгваш нагоре, те не могат да те следват, защото не им стига тягата. Като се изнесеш бързо нагоре след атаката, дори и да имаш А-10 зад теб, той няма време да извърши пуск по теб или да имитира стрелба с оръдие. А-10 по принцип много добре се върти на малки скорости. При втората атака на този бой всеки от нас си избра по един самолет. Аз реших да си направя експеримент и да измеря на каква скорост А-10 върти виража. Затова се завъртях заедно с него на неутрални позиции ей така, да пробвам. Скоростта излезе около 250 km/h, но аз бях на форсаж.
Прехвати на турски F-16
На първия „Кооператив кий“ през септември 2001 г., броени дни след учението с А-10, трябваше да работим срещу турски F-16, които летяха от тяхното си летище. При нас в Граф Игнатиево имаше техни представители, с които се договаряхме преди полета какво ще правим. При един от полетите се бяхме договорили с представителите да се завъртим по-свободно с F-16 и те потвърдиха, че са преда¬ли нашето искане на летците, които трябва да изпълняват мисията. Тогава ни управляваха от самолет АУАКС на НАТО (Е-3А). Турците идваха в колона срещу нас и ние наредихме нашата двойка в колона. Изчакахме културно да се разминем, завихме към тях, всеки от нас си хвана по един, но те се развикаха по радиото да прекратяваме. Нещо не искаха да се въртят в маневрен бой с нас.
При една от масите на същото учение имах¬ме да съпровождаме шведски разузнавателни самолети JA 37 Viggen. Тогава от АУАКС-а сякаш нарочно ни объркаха. Шведите искаха нашата двойка да лети на около 10 километра пред тях по един дълъг маршрут с 18 завойни точки. По едно време от АУАКС-а ни предупредиха, че нямат радиолокационна картина, но това май беше някаква постановка (явно за затрудняване на задачата), защото други оператори продължаваха да насочват малко встрани от нас една двойка турски F-16. Те трябваше да работят по шведите, а ние да им противодействаме. Не знам дали беше по сценарий или не, но ние нищо не виждахме и никой не ни насочваше. От АУАКС-а насочваха турците и изведнъж в ефира се чу една глъчка от разговори на шведски. Докато завием и пристигнем, F-16 бяха отработили по шведите. Имаше капан, заложен в сценария, който сработи.
После правихме повторение на мисията, но този път с близък ескорт, за да не стане същата грешка. Пак дойдоха турците, дадохме команда на шведите да бягат и те бутнаха форсажите, а ние поехме удара. Тогава добре се завъртяхме с F-16. Единия го видях малко късно, палнах форсажа и тръгнах на възходяща спирала. Той по едно време издъхна, като започна да губи скорост, защото не можеше да се върти с мен. Аз непрекъснато се въртях да го гледам къде му сочи носът (ако е към мен – значи, ще декларира пуск), за да не влизам в конуса от 30 градуса спрямо носа му. Турчинът по едно време вече видя, че е загубил скорост, и прекрати завиването, но аз вече бях набрал височина и обърнах по гръб, излизайки в удобна позиция за атака отгоре. и му се изсипах.
При тактическите прехвати на това учение насочвачите от АУАКС-а бяха германци и те обичаха да ни насочват и да ни дават разрешение за работа на 30–40 мили от целите. Даваха команда „Engage!” (влизайте в бой), отработвахме ракетни пускове извън предела на визуалното откриване и след това влизахме и в маневрен бой. А реално с командването на базата имахме уговорката да не правим маневрен бой по време на учението. Като се върнехме от полет, не казвахме на никой какво сме правили, а и никой не ни е питал специално.
Германските насочвачи от АУАКС-а бяха доста батални и обичаха да работят с нас. Веднъж, когато турците не дойдоха, мен и Георги ни насочиха по тройка наши МиГ-21. На бойни самолети бяха Орела и Светльо, а Денков-Гуя на спарка возеше някого. Опитаха се да ни направят постановка – пуснаха Денков на голяма скорост (към 0,9 М) право към нас. Той играеше примамка, като се очакваше ние да завием след него и да почнем да го гоним, а през това време Орела и Светльо да ни излязат отзад. Ние обаче пропуснахме Денков и ударихме двамата след него – почнахме ги един на един, нямаха шансове да ни избягат, въпреки че дадоха всичко от себе си. После и Денков се появи отнякъде и Гошо го отцепи и него.
След като свърши учението, командирът на базата бригаден генерал Манев ни викна в обективния контрол и директно ни каза: „Ако си мислите, че не знам какво правите, се лъжете. Всичко ми е ясно! Много се чудех какво да ви правя. Нещата вървят, безопасността беше добра по време на учението, но повече такива неща не искам да правите“. И така минахме само с едно леко предупреждение. Когато след полетите на учението са ни гледали параметрите на маневрирането в обективния контрол, никой не задаваше въпроси, въпреки че правехме много неща извън разрешените.
На втория „Кооператив“ в България, където участвахме през 2005 г., не изпълнявахме толкова сериозни задачи – там основно съпровождахме наши L-39 и гонихме пилатуси, но срещу други изтребители не са ни пращали.
След това през октомври 2005 г. дойде учението Viper Javelin с 510-а изтребителна ескадрила на ВВС на САЩ в Европа, базирана в Авиано, Италия. Там за първи път започнахме официално да правим маневрени въздушни боеве с F-16 Блок 40. Беше договорено да се правят боевете по нашата система – всичко предварително договорено, разписано и нарисувано, а не както те го искаха – свободно. Там първо правихме тактически прехвати и после се завъртахме на маневрен бой и едва ни стигаше горивото да се приберем. Форсажи не използвахме, за да икономисваме гориво. Спомням си, че един път при въздушен бой ми се наложи да пусна форсажа само за 3–4 секунди, за да набера скорост и самолетът да издрапа догоре при един лупинг. Там горе самолетът остава почти без скорост и носът се чуди накъде да тръгне, удряш педал и го насочваш в желаната посока. В това време другият, който е с по-голяма скорост, минава покрай теб в пикиране и ти тръгваш веднага след него.
Преди това, когато си бил на върха на лупинга, той е нямал време да се прицели.
Най-лошо на тия написани маньоври, когато ги правихме с F-16, е, че в един момент ти идва да излезеш от схемата, защото този зад теб има тактическо имущество, а ти трябва да изпълняваш фигурите с определена последователност и не можеш да му се измъкнеш. Този вид бой е реално за усвояване на техниката на изпълнение, в него няма никаква тактика и трябва да се практикува само от начинаещите и дотук. Това е 100% написано упражнение – все едно играеш балет и стриктно спазваш предварително заложената хореография. Американците бяха шокирани в началото, че имаме тези ограничения. Свободният бой е за напреднали и там всеки път маневрираш, както ти дойде.
Изводите
На Viper Javelin си направихме извода – или правиш тактика, или няма смисъл. Видяхме и в добри подробности какво представлява F-16. Далечината на радара не е по-голяма от нашата, но пилотът му получава много повече информация от нас. Те могат да захващат цел и през това време да наблюдават картина на въздушната обстановка (къде са и как маневрират другите цели в обхвата на радара). При нас, като направих захват, радарът започва да следи само тази цел и губи зрялата картина. Затова решихме да не правим захвати на големи дистанции и да стоим на обзор, като минаваме на захват в последния възможен момент. Радарът на F-16 е същият тип като този на МиГ-29 и се лъже по същия начин – като завиеш перпендикулярно спрямо курса на противника и променяш височината поне с 1000 метра. Тоест, ако сближавате един срещу друг, правиш рязък завой на 90 градуса и пикираш (това е за предпочитане, защото набираш скорост) или набираш височина. След определено време неговият радар те губи и тогава завиваш отново към противника, като започваш да го търсиш с радара си или визуално. Ние гледахме да правим захвати малко преди десетата миля, защото дотам имаш свобода в маневриране по височина и курс, след това всеки си влиза в свой блок височина, за да се осигури безопасност при разминаването.
След като се открият един друг, самолетите се разминават на насрещни курсове и се завъртат един срещу друг, като всеки гледа да излезе в опашката на другия. При един такъв тактически прехват в двойки след завъртане¬то се наредихме шахматно (наш, техен, наш, техен), събрани на една линия. В една реална ситуация никой не може да стреля, защото не се знае дали ще удари свой самолет в тази въртележка. Това е и начин да избягваш атаките – залепваш се зад някой от противниците и партньорът му в двойката не може да те стреля. Това го научих, когато почнахме през 2007 г. боевете с Авиано един на двама. Не се ли залепиш за единия, двамата идват и буквално те разцепват за нула време. На учението обаче не ни даваха да водим много-много такива свободни боеве и имаше едни полковници от щаба на ВВС, които следяха за строгото спазване на мерките за безопасност.
