Професор дтн Борис Бонев, генерал от авиацията (р), председател на Българска Аерокосмическа агенция (BASA), пред Агенция „Фокус” . Проф. Борис Бонев е роден във Варна. Интересът му към авиацията започва от варненския аероклуб през 1954 г. Завършва Военновъздушно техническо училище и пет години е авиотехник в бойните авиационни части. Завършва инженерния факултет на ВА “Г.С. Раковски”. Преподавател по аеродинамика във ВНВВУ “Г.Бенковски”. Aспирант във Военна Въздушната инженерна академия “Проф. Н.Е Жуковски”,Москва, където защитава дисертация за аеродинамично проектиране на свръхзвукови летателни апарати. От 1973 г. oтново е в ВНВВУ “Г.Бенковски”. Основател и пръв ръководител на Катедра “Аеродинамика и ВСП”; началник на учебния отдел, зам.началник на училището по учебната и научна част, председател на Научния съвет и ръководител на НИС. Създател на Института за космически изследвания при БАН през 1987 г. и негов директор до 1996 г.
– Проф. Бонев, на 12 април отбелязваме Деня на космонавтиката. Какво място заема България в тази сфера?
– На 12 април човечеството отбелязва Международния ден на авиацията и космонавтиката, който е свързан с първия полет на Човек в космоса Юрий Гагарин. На 12 април 1961 г., когато със 108-минутна обиколка около Земята, бе сложено началото на космическите орбитални полети.Започна изследването на космоса чрез пилотирани полети. В тази космическа надпревара България не остана встрани. Тя участваше в програмата „Интеркосмос”, създавайки различни изследователски прибори. През 1979 г. излетя и първият български космонавт, Георги Иванов. Програмата, свързана с изстрелване на космическия кораб „Сoюз-33”, с екипаж командир Николай Рукавишников и инженер изследовател Георги Иванов, започна на 10 април 1979 г., а беше предвидено на 12-ти да се скачат със станцията „Салют-6”. Но, тук се случи нещо неочаквано. Повреди се основният двигател на космическия кораб “Союз-33”.От борда на станцията „Салют-6” го наблюдаваха очакващи за стиковка космонавти. Владимир Ляхов разказва, че са виждали ненормалния импулс на газовата струя, насочен встрани. Стиковката е не възможна. Създалата се ситуация е критична.
– Как са излезли от този критичен случай, който е бил изключително опасен, и се случва за първи път в историята на космонавтиката?
– В Центъра за управление на полетите (ЦУП) ръководителят на полетите – известният Алексей Елисеев, един от най-опитните, заедно с група експерти балистици, правят веднага анализ на обстановката. Союз-33 има ограничен ресурс за жизнеобезпечаване. Взето е решение повече да не се включва двигателят за да не се изразходва гориво. Нужен е спирачен импулс за погасяване на скоростта. Ако няма гориво, този резервен спирачен двигател нямаше да може да изпълни своите функции, и щеше да се получи най-лошото. Тук трябва да се отбележи високата подготовка на екипажа. В случая имаше два варианта – или да се приземят с много полегата траектория и да кацнат на няколко хиляди километра от разчетната точка на кацане, или по много стръмна траектория, балистично да се приземят. В този случай космическият кораб започва да гори и се получават големи претоварвания от порядъка на 10 единици. Тоест, ако космонавтът тежи 80 кг., ще се чувства 800 кг. И двата случая бяха критични. От Земята препоръчаха да опитат да включат резервния двигател. Това е нещо, което става за пръв път – екипажът успя, с ръчни команди да приземи кораба. Оказва се,че повредата на основния двигател е довела до повреда и резервния двигател. Вие си представяте в този необятен космос, на орбита, не само, че не могат да се стиковат и да влязат в станцията Салют-6, а вече е под въпрос и връщането на Земята, защото основният двигател не работи, а резервният е частично повреден. Програмата започва да работи, но за щастие командирът е високоподготвеният инженер конструктор Николай Рукавишников. Той работи в конструкторското бюро на Сергей Корольов и е един от създателите на тези кораби. Познавайки в детайли самата автоматика, чувства, че тя ще даде още по-погрешно движение на кораба. Изключва всичко от пулта (повтарям – на Земята не знаят какво става, нямат връзка с кораба). Екипажът дава ръчно нареждане за програма – 187 секунди да работи резервният двигател, макар и повреден, за което време, той трябва да предаде такъв спирачен импулс на движението на кораба, че да намали своята скорост от 8 км/с, и да влезе в коридора за спускането. Екипажът се бори докрай и, чувствайки неправилната работа на двигателя, по самия му ,вук, решават да му дадът още 25 секунди – да увеличи импулса, защото чувстват, че спирачният импулс е слаб и трябва да му добавят още. Иначе,, ако не намалят тази голяма скорост, те наистина ще се отплеснат много далеч от мястото, в което ги очакват. От Земята разбират, че са включили 187 секунди, но не знаят за тези добавени 25. Рукавишников заедно с Георги, успяватл за много кратко време да ориентират кораба. Какво значи това? Корабът, за да тръгне по траектория на връщане към Земята, трябва да се обърне с двигателя напред. Гледайки Земята през илюминатора, и за части от секундите, те успяват да направят и тази ориентация на кораба – без това нямаше да се върнат на Земята. И ориентираният кораб, с увеличените 25 секунди, тръгва към Земята. ЦУП губят връзка с Рукавишников и Георги Иванов; главният специалист по балистика, когато го питат къде очакват да кацнат, отговаря, че ги очакват да се приводнят, както се казва, да паднат почти в центъра на Каспийско море. Но, с тази предвидливост и с този късмет, бих казал (той не е случайност, а е в зависимост от професионалната подготовка на екипажа), те по същество се приземяват – за учудване на всички – това е невероятно – не там , където ги очакват в Каспийско море, а много близо до разчетната точка на приземяване, където щяха да се приземят, ако нищо не беше отказало и се спускаха управляемо. Просто – един щастлив случай в космонавтиката – тази непроста дейност.
– Този случай има ли отзвук в световната космонавтика?
– Когато бях в Ню Йорк преди години, експертната комисия на НАСА разследваше причините за катастрофата на совалката „Чаланджър” (спомняте си този случай – как изгоряха на старта). Ръководителката на експертната група – д-р Сали Райт, астронавтка от НАСА, летяла на Спейс Шатъл, ме покани и участвах в тази експертна група и този симпозиум. Тя ме посрещна и говори – как са изучили в детайли този полет на Рукавишников и Георги Иванов (тя знаеше, че съм от България). Тогава бях директор на Института за космически изследвания и си поговорихме колегиално. Имах възможност да се изкажа по много въпроси, които се получиха и там, при разследване на катастрофата. Този случай, при който те не само, че се завърнаха живи и здрави, но и се запази корабът, и се откриха причините за отказа, за дефекта на тези системи на двигателите, беше използван и от другата космонавтика, която е на другата велика сила в космоса – САЩ. Професионалната общност в космонавтиката високо оцени този полет. И, когато се говори, че полетът на „Съюз-33” на Рукавишников и Георги Иванов е записан със златни страници в христоматията на космонавтиката, това не са празни думи, това е приносът, който има този полет, за да не се случват подобни дефекти и откази на всички следващи космически кораби. На всеки космонавт от тези години се даваше геройско звание. Ако говорим за проявен героизъм, себеотрицание, мъжество и висока степен на подготовка, на квалификация, изключителен случай е полетът на „Съюз-33”. И, ако за много други полети, минали гладко и без проблеми, ще се помнят и тях ги има в статистиката, България се свързва с този полет на героичния екипаж, който има решителен принос за развитието на космонавтиката, и изобщо в бъдещето на цялото човечество. Това е нещо, което с предизвикателството на случая ни нареди сред такъв елит, в който е и нашият – българинът космонавт Георги Иванов, и ако някой това не иска и не може да го разбере, е жалко. С този нестандартен полет, България ще остане завинаги в тези златни страници на световната космонавтика.
– Вие току-що ми разказахте за най-голямото ни постижение в космонавтиката, все пак, имаме ли някакви други постижения в тази област?
– Това, е най-голямото постижение аз бих казал, в пилотираните полети, където летяха Рукавишников и Георги Иванов със „Съюз-33”. След това, имахме през 1988 г. проекта „Шипка”. Аз бях ръководител на този космически проект, където летяха със „Съюз ТМ-5” тричленен екипаж и единият беше Александър Александров – това е вторият наш космонавт. Те се стиковаха успешно със станцията „Мир”. Посрещнаха ги Владимир Титов и Муса Манаров. Там България, по линия на компенсаторните програми, направи уникални девет апаратури. Те останаха собственост на „Главкосмос” и с тях летяха космонавти от много други страни. Бяха проведени повече от 40 уникални експеримента и това е второто наше постижение, където също летя българин. Проектът „Шипка” имаше своето развитие и много от тези апаратури имаха създадено ново поколение. Най-голямото постижение на България в изследването на Космоса – това е международният проект „Фобос”. Там участваше НАСА, тоест САЩ, Европейската космическа агенция, “Главкосмос” и няколко други страни, а България за първи път разработи една служебна апаратура – телевизионна апаратура, но и навигационна, а тя изведе международната космическа станция „Фобос” на орбита – това са 55 млн. км от Земята до планетата Марс. След няколко орбити около Марс, тя намери единия от спътниците „Фобос” (те са два спътника – „Фобос” и „Деймос”). И нашата апаратура изведе в близка орбита около „Фобос” тази международна космическа планетна станция и за първи път се показаха телевизионни изображения. Телевизионните изображения се дадоха на целия свят, по открит канал, и списанието „Нейчър” – с най-висок импакт фактор, ги помести на корицата си. Бяхме поздравени за българската апаратура. Тя беше направена в България, имахме два детайла, които бяха от Съветския съюз единият, другият – от ГДР, но всичко останало беше изработено тук, благодарение на това, че имахме много високо развита промишлена база. За съжаление, тази база я няма в момента. На заключителния симпозиум в Париж, това беше 29 октомври 1989 г. (забележете), тези страни, за които аз споменах, дадоха много висока оценка на българските специалисти, че са участвали с тази служебна навигационна апаратура в този сложен, международен космически проект „Фобос”. Така, получавайки оценка за това най-голямо постижение на България в изследването на космоса. и до ден-днешен нито някой е награден, нито някой е казал за това. В списание „АЕРО”, книжка осма и девета, в рубриката „Четвърт век българската космонавтика”, аз успях септември месец за първи път да поместя снимки и тези материали, които трябва да се знаят от всички. Всичко това е от нашата България – ние нямаме право да делим България преди и след – всичко това е дело на наши специалисти, работници, учени, инженери заедно със – забележете – великите сили по света в космоса. За съжаление, ние днес не бихме могли да участваме в такъв мащабен проект. Защо – отговорите всеки може да си даде и трябва да помислим – защо не можем и да направим така, че идните поколения да знаят какво е правила България и нека да се постараят да продължат по този път. Тогава влязохме в световната сфера на изследователите на космоса и няма да говоря какви делегации идваха от най-висок ранг – от САЩ, Европа и от Съветския съюз и по-късно и от Русия. Ние си запазвахме контактите, но България в момента е много далеч от това русло, в което би следвало да бъде, и в което бяхме тръгнали по редица причини.
– Възможно ли е да съществува космически туризъм?
– Американецът Денис Тито си заплати полета, той летя в космоса. На станцията „Мир” първо, сега на Международната космическа станция, също има кандидати. Единственият космически кораб, който осигурява комуникацията между Земята и МКС, са корабите „Союз”, които са почти началото на космонавтиката, но с редица усъвършенствания. При такива космически туристи – това е комерсиален полет, както се казва, той минава курс на подготовка в звездното градче, заплаща си от порядъка на 20 млн. долара (ориентировъчно), и може да се качи като космически турист. Имаме няколко такива прецедента. Има т.нар. балистични полети с ракетен самолет, издига се в атмосферата над височина 100 км (това е вече космическо пространство). В орбита не влиза този турист, но той изпитва все пак, космическа обстановка на тези височини и скорости и се връща на Земята. Ето такъв въпрос също вече е отворен и се набират такива кандидати – тоест, този туризъм го има срещу заплащане, но струва твърде скъпо и вече въпрос на преценка на този, който иска да бъде турист – средствата, които има дали ще ги вложи в такова еднократно, отиване до космоса или ще ги вложи в нещо друго. Такъв туризъм е възможен и той ще се развива и за в бъдеще.
– Преди години почти всяко дете си мечтаеше да стане космонавт, остава ли популярна тази професия или е трудно постижима мечта от финансова гледна точка?
– Тя не може да не остава мечта за всички деца и за всички млади хора. Както в авиацията – тя е на 100 години и много деца искат да полетят – някои на самолет, други в космоса. Мечтата за полет на човека в небето – това е една от най-съкровените мечти на човечеството изобщо. То полетя едва в 20-ти век, децата тук имахме добре действащ модел в клубовете по-рано, в такива кръжоци като „Млад летец”, „Млад космонавт”. Но това е една болна тема – всичко, което се закри, тази система за подготовка на младежта, ликвидирането на аероклубовите. Даже една светиня като летище „Божурище” и тя беше ликвидирана, което за мен е светотатство – да погубиш едно от най-добрите летища в света. От там са летели нашите деди, там са бранели София, там са полетели и са получили пътен лист за полет в небето десетки хиляди млади хора. То е подарено или изтъргувано с едни квалификации „отпаднала необходимост на летището”. Не може да е отпаднала необходимостта. В структурата, в Министерство на отбраната, може да е „отпаднала необходимост”, но „отпаднала необходимост” да се раждат млади българчета и да искат да летят – това никога няма да се случи. Това е свързано с т.нар. наш преход, който продължава вече четвърт век, и е свързан с такива термини като „ликвидация” „нямаме нужда от това”, „нямаме нужда от друго”.
– Навлизаме вече в друга материя…
– Космонавтиката, както всяка една мащабна дейност на човечеството, има четири аспекта– научен, приложен, военен и политически. Крайно време е да помислим – защо стигнахме дотук, че не можем да сме заедно с другите, и къде отидоха нашите деца – до кога и как ги обучаваме, за да се спрем и да помислим имаме ли национален консенсус по приоритетите, свързани с интересите на България. Ако не следваме интересите на нашата страна, ние ще имаме все по-малко възможности, а трябва да изхождаме от възможностите и нейните интереси, за да не говорим утре какво ще правят децата. Не мога да стоя встрани и да бъда равнодушен към всичко това, което е свързано с нашата страна. Във Висшето военно въздушно училище Г.Бенковски проведохме курс за кандидат-космонавти. Нашите летци за военната авиация са известни с високата квалификация, но ние обучавахме и чужденци, обучавахме и за гражданска авиация – те летяха и летят на най-модерните самолети в света. Ние можем и сме могли. ВНВВУ Г.Бенковси също е ликвидирано, то не съществува. Защо – никой не пита и не може да отговори. Все пак, въпросът е,трябва ли да имаме Национален център по авиация и космонавтика, който да готви висококвалифицирани млади специалисти – летци, инженери и всякакви други, за военната, гражданската, леката и спортна авиация. Много се говори в България за бизнес, за високи технологии, за иновации – къде са те, когато носител на всички тези иновации, техният преден фронт се намира в области, наречени авиация и космонавтика. Не можем да говорим само, така че нещата да звучат добре. По същество, къде сме ние – трябва да се оцени и тогава може да се поправи, макар и не изведнъж всичко това, което „успяхме” да постигнем през последните 25 години. Тук ще ни подкрепят колеги от професионалната научно-техническа общност по авиация и космонавтика – и от изток, и от запад. Ние ще получим и тяхната подкрепа, но трябва тук да анализираме, – къде сме ние, какво остана от България и как ще продължаваме нататък. Ако българите на Земята имаме съгласие по основните въпроси, не трябва да си пречим, а трябва да дадем шанс на младите и те ще полетят, без проблем, както е учил целия свят как се лети, нашият Асен Йорданов от София. Той е признат от всички в света за учителя по авиация, и в Русия, и в Китай, и в Европа, и в САЩ,включително и астронавтите, с които се познавам, го цитират – „всички сме се учили от Джорданов, от Асен Йорданов, от великия наш съотечественик. Поздравявам Ви с празника – Международният ден на авиацията и космонавтиката – той се посреща еднакво добре навсякъде. И Гагарин, оставайки вечно млад ,с тази лъчезарна усмивка е известен по целия свят. И нека да се поздравим по случай 35 годишнината на полета на Союз-33. Подвигът на неговия екипаж Рукавишников – Иванов е записан със златни букви в историята на Космонавтиката и ще остане завинаги там, докато съществува човечеството.
