Красимир ГРОЗЕВ прави преглед на срамните процеси, разпънали се в рамките на почти цяло десетилетие, които водят до унищожаването на летището светиня Божурище.
Статията е публикувана в сп. АЕРО бр. 70 (юни 2014 г.)
В тази статия няма да се отдаваме на изброяването на десетките и дори стотици събития, свързани с историята на българската авиация, които са станали факт на летището до село Божурище. В тази статия ще се съсредоточим върху десетките „герои” и техните действия, които направиха възможно прокарването на една сделка, която не само е на ръба, а често и отвъд закона, но и погазва онова, което изгражда всяка нация – историческата памет. Това е история на една сделка с държавна собственост с прекалено много въпроси около нея, която бавно и славно се прехвърля от правителство на правителство и която приключи с разрушаването на един исторически паметник.
Тази история започва много отдавна, във времената, когато царят беше премиер. Някъде през 2003–2004 г. в България се появява италиански инвеститор, искащ да построи в околностите на София индустриален парк. По-късни вестникарски публикации изразяват съмнение в италианския произход на инвеститора, като го свързват с висшите кръгове на НДСВ и по-точно с тогавашния областен управител на София Олимпи Кътев, още повече че е добре известен фактът, че дъщерята на Кътев е омъжена за италианец. Така или иначе, от дистанцията на близо десетилетие тези твърдения са недоказуеми. Пак някъде тогава въпросният инвеститор си харесва военните имоти около град Божурище.
По същото време Министерство на отбраната се управлява от Николай Свинаров. Той от своя страна ражда концепцията, че до 2015 г. министерството му трябва да осигури 18 000 жилища за своите служители. Както сега, така и тогава МО нямат излишни средства и се стига до идеята военни имоти с отпаднала необходимост да се разменят срещу готови жилища в големите градове. Сделка в 90-ата минута Кога точно е намерена пресечната точка между желанията на италианския инвеститор и нуждата на МО от апартаменти, не е ясно. Ясно е друго, че в края на май 2005 г., по-малко от месец преди изборите за Народно събрание, кабинетът „Сакскобургготски” се забързва да финализира размяната на държавен имот в района на Божурище срещу апартаменти. Желаният имот носи безличното наименование „Номер 000147” и е с площ 1045,5 декара. Под този номер се крие летището в Божурище.
В първите дни на юни проектопроцедурата за размяната на летището срещу апартаменти е дадена за скоростно съгласуване с останалите министерства. Тогавашният министър на земеделието и горите Нихат Кабил не е съгласувал проекта, защото по неговото мнение той не отговаря на тогава действащия Закон за собствеността и ползването на земеделски земи. Това обаче не се оказва пречка.
Още на 13 юни 2005 г. министър Свинаров дава заповед за задействане на преговорите за замяна на летището срещу апартаменти, които трябва да са с площ от 60 до 90 m2 и да са в София, Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Ямбол, Сливен, Казанлък или Карлово. Максималната цена на квадратен метър не трябва да надхвърля 520 евро. Запомнете това число, то ще ви трябва по-късно.
Междувременно подготвената размяна (не само на летище Божурище, но и на други три военни имота в района) става обект на няколко журналистически разследвания и така на 1 юли Военна прокуратура се самосезира по случая. Само седмица по-късно прокуратурата постановява, че имотите са с изключително висока стойност, като има реална опасност с тази сделка да се наруши държавният интерес и трябва да се прекратят всякакви действия по размяната.
Това не пречи на последното заседание на кабинета „Сакскобургготски” на 13 юли 2005 г. да се гласува решението за размяна на летището в Божурище срещу апартаменти на еквивалентна стойност. Тук трябва да се отбележи, че в така гласуваното решение не се оказва текст нито за броя на апартаментите, нито за стойността на летището и на практика не става ясно, какво точно се заменя и за какво. И както традиционно става в българската политика, всички крайно спорни решения се прокарват на последните правителствени заседания. Така става и с Божурище. Сделка от фризера Постановлението на Военна прокуратура от 8 юли 2005 г. практически замразява сделката за близо година. Проблемът пред заинтересованите кръгове за размяната е наличието на това постановление. По неведоми пътища преписката от Военна прокуратура е прехвърлена през пролетта на 2006 г. на Софийска градска прокуратура, където с нея се заема станалият известен впоследствие прокурор Роман Василев. На 15 юни той постановява, че няма данни, показващи престъпно деяние, и така отказва да образува предварително производство по случая.
Няколко дни по-късно постановлението е изпратено в МО. Там на власт е друг кадър на НДСВ – Веселин Близнаков, но ресорният заместник-министър си е все същият – Соня Янкулова. В края на август Янкулова подготвя докладна записка до министър Близнаков, с която му предлага да се продължи с действията за замяна на летище Божурище, като оценката на имота е 11,6 млн. лева, а в замяна МО трябва да получи 106 апартамента. Това са и първите конкретизирани параметри на замяната, които се появяват повече от година след формалното разрешение на сделката с италианския инвеститор, който вече е известен под името „Индустриален парк София” АД. Няколко дни по-късно новата процедура за замяна е изпратена за съгласуване с другите министерства.
Точно както и на предишното съгласуване има и такива, които отказват. Министерството на икономиката и енергетиката под ръководството на Румен Овчаров отказва съгласуване с аргумента, че имотът в Божурище е прекалено атрактивен и правилният търговския подход е за неговата продажба да бъде обявен открит търг, а с постъпленията да се построят жилища за МО. Това не е взето под внимание.
В следващите няколко месеца на 2006 г. текат допълнителни съгласувания между институциите и на 21 декември МС взима протоколно решение, с което формално се дава разрешение за продължаване на сделката.
През януари 2007 г. е изготвена нова пазарна оценка на имота, която показва, че неговата стойност е малко над 12,7 млн. лева. Изненадващо, на 3 април 2007 г. министърът на регионалното развитие и благоустройството Асен Гагаузов изпраща писмо до МО, в което посочва, че посочената пазарна цена на имота е занижена и не съответства на действителните цени на пазара на имоти. Месец по-късно МО се съгласява да направи нова пазарна оценка. Точно седмица след това е готова новата оценка, която е по-висока с малко над 400 000 лв. и е точно 13 153 918 лв. Въпреки че корекцията е маргинална, министър Гагаузов дава съгласието си.
Договорът между МО и „Индустриален парк София” АД е подписан на 6 юли 2007 г. В замяна на летището в Божурище МО ще получи 79 апартамента в София и 27 в Пловдив. На 17 декември инвеститорът е въведен в собственост, а апартаментите са формално получени от МО на 5 февруари 2008 г.
Тук трябва да отворим скоба и да видим какво реално получава МО в замяна на летището в Божурище. От 106-те апартамента 12 реално са класифицирани като ателиета (едностайни жилища). Отделно за 17 от тези апартаменти е нямало издаден Акт 16 в момента на предаването им на МО, като такъв е получен по-късно. Въпреки че в договора е записано, че апартаментите са с обща площ 10 240 m2, реалната им площ, както е установена от Анкетната комисия на Парламента през 2014 г., е само 8500 m2. Цената на квадратен метър за жилищата в София е 857 евро, а на тези в Пловдив – 840. Правилно си спомняте, че през 2005 г. точно МО определя, че не може да закупува жилища на цена от над 520 евро на квадрат. Съвсем отделен е въпросът, дали цените, на които са купувани жилищата, имат нещо общо с пазарната, дори и през пиковите за имотния пазар 2007–2008 г. Струва си да отбележим, че точно в същите години МО продава 121 апартамента от своя фонд и така новите 106 жилища не помагат особено за решаването на кризата с жилищата.
Цената на летището в Божурище също е обект на дебат. Паралелно с въпросния имот са заменени още три в района на Божурище, които са чисти площи, без сгради. Цената на квадратен метър при тях е съответно 17,50, 17,70 и 12,70 лв. Цената на квадратен метър от летището в Божурище е точно 9,80 лв. Порочността на практиките за замяна на военни имоти срещи апартаменти е толкова явна, че през февруари 2009 г. Народното събрание изменя Закона за държавната собственост и прави бъдещи подобни заменки невъзможни, но за Божурище е вече късно… Къде остава историята?! Паралелно с тези събития текат и други. На 12 април 2007 г. е създаден Инициативен комитет за спасяването на летище Бужурище. Целта на комитета е обявяване на летището за паметник на културата, създаването на музей на неговата територия и запазването му като функционираща летателна площадка. През юни–юли покойният вече полковник Петко Йотов, директор на Националния военноисторически музей, както и директорът на Института по история към БАН проф. Георги Марков, правят предложения Божурище да се запази като паметник на културата и музей. В следващите месеци валят писма до институциите от всякакви организации, които настояват летището да не бъде разрушавано. Изненадващо, Националният институт за паметници на културата (НИПК) също се заинтересува от летището. През октомври отношение взима и тогавашният омбудсман Гиньо Ганев, който също препоръчва летището да бъде запазено и обявено за паметник на културата.
В първите дни на януари 2008 г. министър на културата по онова време Стефан Данаилов разпорежда проверка по статута на летище Божурище, а на 30 януари е проведено заседание на Националния съвет за опазването на недвижимите паметници на културата. Съветът предлага летището да бъде обявено за паметник на културата с национално значение и теренът да бъде одържавен с цел по-доброто му опазване. От 24-мата членове на Съвета 22 гласуват „за”, един „против” и един „въздържал се”. Протоколът от заседанието е одобрен от министър Данаилов и нещата застиват тук. Не са предприети нови действия по реалното обявяване на обекта за паметник на културата, а Божидар Димитров, тогава директор на Националния исторически музей, по-късно с увереност и явно непознаване на закона ще заяви, че с това летището е било спасено.
Икономическата криза от 2008–2009 г. обаче замразява плановете на инвеститора и летището остава непокътнато да буренясва в този период. Чак през март 2010 г. в Министерство на културата се сещат за летището в Божурище и установяват, че процедурата за обявяването му за паметник на културата е доникъде. На 16 април е свикана комисия от Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН – новото име на НИПК), която решава, че летището трябва да се обяви за „групова урбанистична недвижима културна ценност – комплекс” с категория „национално значение”. За решението е информиран тогавашният министър на културата Вежди Рашидов. На 5 юли министър Рашидов издава декларационен акт, с който обявява летището за паметник на културата.
Актът веднага е обжалван от собственика във Върховния административен съд. На 16 юни 2011 г. съдът отхвърля жалбата, но на 12 декември пак ВАС отменя предишното си решение и го връща за ново разглеждане. На 24 април 2013 г. излиза новото решение на ВАС, с което се отменя актът за обявяване на паметник на културата. Според съда историческата стойност на обекта е неправилно завишена. Това решение е неуспешно обжалвано и става окончателно на 3 декември. Междувременно в периода 2012–2013 г. тече кореспонденция между правителството и инвеститора за евентуалната замяна на летището в Божурище с друг държавен имот в района. След решението на ВАС от април 2013 г. кореспонденцията секва. Финалното действие В началото на декември 2013 г. в Народното събрание се създава временна анкетна комисия за проверка и установяване на обстоятелствата около сделката за летище Божурище и процедурата за обявяването на летището за паметник на културата. Комисията е председателствана от Петър Мутафчиев. Тя приключва работата си на 11 март 2014 г., като изготвя доклад с обем 96 страници. В заключенията на комисията са открити сериозни проблеми както с първоначалната сделка за летището, най-вече при оценката на имота и апартаментите, за които е заменен, така и процедурни недоглеждания при обявяване на обекта за паметник на културата, които я правят лесно атакуема в съда. В решението на комисията е записано, че летището има безспорна историческа стойност, а докладът да бъде предоставен на МС и прокуратурата за допълнително разглеждане. На същата дата председателят на комисията пише до председателя на НС Михаил Миков с молба докладът и решенията на комисията да бъдат разгледани от Парламента по надлежния ред.
Вместо това да стане факт, се случват други неща. На 26 април МС дава мандат на министъра на културата Петър Стоянович за сключване на споразумение с инвеститора за изграждане на музей на авиацията на територията на летището. Защо се получава такъв разнобой между дейностите на Народното събрание и Министерски съвет, така и не става ясно. Въпросното споразумение е сключено на 19 май и предполага запазване на сградата на бившата аерогара и изграждане на музей с площ 3,6 декара. Музеят ще се изгради от „Индустриален парк София” АД и след завършването му ще бъде предаден на държавата. При подписването на споразумението става ясно, че музеят ще заема много малка част от историческото ядро (което е около 100 декара) на Божурище, а никой няма идея, какви експонати ще има в него. Не че последното е проблем предвид модерната тенденция да се строят музеи без идеи за реалната им експлоатация. Като цяло споразумението оставя вкус на блед опит за схемата „и вълкът сит, и агнето цяло”. Че вълкът остава сит е ясно, но от агнето остава само опашката.
След няколко месечно размотаване на 18 юни 2014 г. Народното събрание отхвърля предложението за разглеждане на доклада на временната анкетна комисия с 85 гласа от БСП и ДПС. Формално разглеждането е отложено със седмица, но това съвпада с развихрилата се правителствена криза и реално шансът това решение да се разгледа в рамките на живота на 42-рото Народно събрание, е нулев.
На следващия ден „Индустриален парк София” АД вкарва багери в Божурище и започва да руши хангарите, строени в края на Първата световна война. Това предизвиква ответна реакция на около 20 депутати, основно от ГЕРБ, водени от Красимир Велчев, които се опитват на място да спрат процеса на разрушаване. Всичко това е неуспешно. На другия ден италианското дружество обявява, че не разрушава паметници на културата, защото такива няма в имота им. И де юре са прави. Останалото не трябва да е мълчание Възползвайки се от управленския вакуум в страната, пред собственика на Божурище няма никакъв проблем да разруши целия наличен сграден фонд и така да направи невъзможно каквото и да било бъдещо обявяване на летището за паметник на културата, защото от историческата му част няма да е останало нищо. Трябва да го кажем в прав текст, Божурище беше унищожено заради действието и бездействието на десетки, уж държавни, служители, които в последното десетилетие направиха възможно унищожаването на това историческо място.
Това, което не трябва да става факт, е да се мълчи. Прокуратурата трябва да се сезира за много от фактите, изнесени в доклада на Временната анкетна комисия на Народното събрание, и да се опита да раздаде справедливост, макар и със задна дата.
А за всички нас случилото се с Божурище трябва да е горчив урок за гражданската ни съвест.
