Бригаден генерал Стефан Петров бе началник на Щаба на Съвместното командване на силите (СКС) до 4 март 2015 г., когато навърши пределна възраст и с тържествена церемония беше изпратен в запаса. В периода 2003 – 2010 г. генерал Петров е командир на 24-а авиобаза. Има нальот над 3100 часа на самолети и вертолети. Официозът на МО „Българска армия“ публикува интервю с генерал Петров, което публикуваме.
– Г-н бригаден генерал, какъв е полетният Ви план от тук нататък? – Първото, което ще направя, е да отделя един месец за наистина хубава почивка. Ще обърна внимание на моето семейство, тъй като през годините бях ги лишил от внимание. Ще се видя с приятели. Изобщо – един месец пълноценно ще си почина от тези 35 офицерски години. След това ще продължа нататък, като желанието ми определено е да продължа да работя във и за авиацията. Под една или друга форма няма да прекъсна връзката си с нея, тъй като там е животът ми.
– Как оценявате годините си в армията? – Тези 35 офицерски години не бяха леки. Особено във времето, когато българската авиация беше в значително по-голям състав и изпълняваше по-широки задачи. Но пък това, което получихме тогава като опит, подготовка, знания, умения, самочувствие, ни беше от огромна полза. По-нататък през годините, когато нещата започнаха да придобиват по-негативен характер поради липса на достатъчно ресурсно осигуряване, благодарение на този опит – не само моя, а и на колегите от нашето поколение, успяхме да съхраним подготовката на ВВС в някаква степен. Крепеше ме единствено любовта към авиацията, на която отдадох 33 години от 35-годишната ми офицерска служба.
– Успя ли СКС да заеме подобаващо място във Въоръжените сили? – Да, определено! СКС е нова структура, от която имахме и имаме нужда. Тя намери много добре своето място, което е в съответствие с нашата действителност и с най-добрите практики в държавите – наши съюзници в НАТО. СКС е структура, която обединява всичко. В днешно време, с този състав на Въоръжените сили, който имаме, ако го няма принципът на съвместно използване на всички тези сили, останем ли един по един, никой не е в състояние да постигне каквото и да било.
– Какви са основните впечатления и опит, които натрупахте по време на службата си в Щаба на НАТО в Измир? – Щастлив съм, че имах възможността да работя в такава структура на НАТО. Тя отговаряше за южния регион, който обхващаше територия от Азорските острови до Иран и от Алпите до Северна Африка. Или на практика – около 5 млн. кв. км въздушно пространство. Под наше командване бяха дежурните авиационни сили и средства на 12 държави. През 2011 г. планирахме и командвахме военновъздушните действия в рамките на операция „Обединен защитник“ в Либия. Направи ми впечатление как е ситуиран един щаб, как са разпределени функционалните задължения по време на самата операция, когато се провеждаха бойни действия срещу реален противник, свързани с нанасяне на поражения по инфраструктура и даване на човешки жертви. През цялото време не забелязах напрежение, нервност, некомпетентност. Това за мен е огромен опит! Друг въпрос е, че у нас не се използва достатъчно опитът на всички, които са били на международни длъжности или на повече от една-две мисии зад граница.
– Как виждате перспективите за развитието на ВВС? – Не мога да бъда голям оптимист. Споделям с болка, че бъдещето пред ВВС ще бъде много трудно. Те са много скъп вид Въоръжени сили, но без тях е невъзможно и това трябва да се разбере. Наистина много средства отиват за закупуване на нова авиационна техника, за поддръжка на съществуващата, на радиолокационните системи, на зенитно-ракетните комплекси. Всичко това е единен комплект, който не може да работи самостоятелно, ако някой от компонентите не е в нормално състояние. ВВС в момента изпитват ресурсна недостатъчност, особено откъм авиационна техника. Страшното не е, че ще загубим известно количество авиационна техника. Тя винаги може да се възстанови, да се купи нова. Но ще загубим хората! А те са най-големият капитал. Затова, мисля, че трябва да бъде направено всичко възможно за възстановяване на авиационната техника, която в момента не лети, за придобиване на нова авиационна техника, ако искаме да имаме ВВС. Другият въпрос е в самите ВВС проблемите да се поставят балансирано и в комплект. Не би трябвало да се отдава приоритет само на един вид авиационна техника, а другите да се неглижират. От 5 години вече нямаме нито един летящ боен хеликоптер! А от опита ми в операцията „Обединен защитник“, от това, което в момента се случва много близо до нас – имам предвид южната граница на Турция и Близкия Изток, стигаме до извода, че без бойни хеликоптери в днешно време просто няма как да се мине. Този момент не може да бъде игнориран. Много се говори за изтребителната авиация, докато проблемът с бойните хеликоптери остава на заден план. А ако, не дай си Боже, възникне някаква ситуация, те ще бъдат първите, които ефективно ще могат да противодействат.
– Бихте ли разказали за някой интересен момент от службата ? – В авиацията всеки момент е интересен! Много малко са тези, които са били безинтересни (през смях – б. а). Навремето из нашите среди се носеше шега: „Това, което се случва в авиацията, в цирка не се случва!“… Интересни моменти – много! Особено в годините, когато провеждахме много интензивна летателна дейност. Спомням си какви способности имахме тогава. Беше 1984-а или 85-а. При проверка на бойната готовност от Инспектората към МО внезапно ни вдигнаха по тревога. Тогава от 36 бойни хеликоптера „Ми-24“, които бяха на въоръжение в бившия 13-и вертолетен полк, без предварителна подготовка, в условия на пълна изненада, излетяха 33! От останалите 3, два не излетяха поради това, че им се извършваха задължителни регламентни работи, а единият беше с отказ. Имам много спомени и от съвместни учения, когато действахме заедно с изтребително-бомбардировъчната авиация в съвместни тактически ударни групи. Това беше ново схващане тогава, нещо уникално за времето си! Затова, мисля, че в момента не придобиваме способности, а възстановяваме някои от тях. Придобиване на нова способност беше изпълнението на полети с очила за нощно виждане, което започнахме през 2008 г. в авиобаза „Крумово“. Благодаря на тогавашния командващ ВВС генерал Симеонов, че повярва в нас и разреши да стартираме дейността. Започнахме я с тогавашния ми заместник-полковник Белкинов, след което разширихме обхвата на летците, които се обучаваха. Спомням си, че излетях за първия полет на 23 юни 2008 г. в 23:23 ч. Не беше леко, но доказахме, че българската авиация е способна да се справи с всичко! Сега вече имаме доста подготвени летци за полети с прибори за нощно виждане. Това беше необходимо условие, за да постигнем съвместимост по изпълнение на задачите от модула за авиомедицинска евакуация.
– Имате ли девиз? – Да, имам. Моят любим писател е Ърнест Хемингуей. Израснал съм с неговите книги, страшно го уважавам! Негова е мисълта, че човек може да бъде убит, но не може да бъде победен. Това е било моето верую. Накрая, искам да благодаря на всички мои колеги от СКС, от ВВС, от СВ, от ВМС, от Щаба на отбраната, от 24-а авиационна база, за съвместната ни работа, за отношението, за разбирането, за човещината. И да им пожелая да са живи и здрави. Напред и нагоре! Без никакви притеснения, защото, както имаше един филм навремето – „Без борба няма победа“!
