Вертолетните части на ВВС на СССР и техните екипажи изиграха важна роля при ликвидирането на последствията от аварията в четвърти блок на атомната електроцентрала в Чернобил, Украйна, през април 1986 г. Александър МЛАДЕНОВ описва участието на авиацията в битката с излезлия извън контрол мирен атом.
Статията е публикувана оригинално в сп. АЕРО бр. 4 (декември 2008 г.)
Експлозията в четвърти блок
Датата 26 април 1986 г. ще се помни като деня на най-тежката промишлена (техногенна) катастрофа в историята на човечеството. Това е експлозията в четвърти реакторен блок на атомната електроцентрала (АЕЦ), разположена на около 120 km от столицата Киев. Това става в 1:23 ч. след полунощ. Двата последователни взрива в реактора го унищожават напълно. Разрушено е и зданието, където се намира той, като в атмосферата е изхвърлен гигантски облак, съдържащ силно радиоактивни и токсични материали. Радиоактивното замърсяване оказва вредно въздействие върху здравето на хората и околната среда не само в Съветския съюз, но и в цяла Европа, върху чиято територия се разпростират разнасяните от въздушните маси материали, изхвърлени от реактора при експлозията. Катастрофата е причинена от човешка грешка и се случва по време на лошо подготвен и небрежно изпълнен тест на системата за аварийно охлаждане на реактора. По време на теста нормалното охлаждане е спряно, а също така аварийната система за охлаждане е деактивирана. По-голямата част (много повече от разрешената максимална бройка) от прътовете за забавяне на реакцията (поглъщане на неутрони) са извадени от реактора. Като следствие от тези човешки грешки в активната зона на ректора за кратко време се развива верижна реакция, при която се получава прегряване на активната зона, последвано от две последователни експлозии и пожар. При взривовете като при избухнал вулкан в атмосферата се изхвърлят тонове ядрено гориво и части графит от активната зона на реактора заедно със силно радиоактивни газове, кондензирани аерозоли и радионуклеиди (атоми, които са в етап на радиоактивно разпадане, излъчващи йонизираща радиация), които за няколко дни достигат всички краища на Европа. Заданието на реактора на четвърти блок е напълно разрушено при експлозията, чийто тротилов еквивалент се оценява на три тона.
Тук е редно да направим сравнение между взривовете в реактора с експлозията на атомна бомба, където ядреното гориво напълно изгаря при верижната реакция. В случая с Чернобил обаче взривът в реактора изхвърля в атмосферата гориво в чиста форма (уранов диоксид), при което се получава изключително силно замърсяване на околната среда. Общото тегло на радиоактивните материали, които са изхвърлени в атмосферата, се изчислява на 63 kg. Това е около 90 пъти повече от отделеното при взрива на американската атомна бомба, хвърлена над Хирошима на 6 август 1945 г. При чернобилската катастрофа в атмосферата са изхвърлени около 450 вида високорадиоактивни и извънредно токсични радионуклеиди, които са получени в резултат от радиоактивното разпадане при работата на реактора (по план след изпитанието, причинило експлозията, реакторът е трябвало да бъде спрян за планова замяна на отработеното гориво). Това са основно Цезий-137, Стронций-90, Плутоний-239, Америций-241 и Йод-131. Също така взривовете изхвърлят в околностите на реактора над 700 тона силно радиоактивен графит и парчета гориво. Най-силно замърсени са териториите на Украйна, Белорусия и Русия. Най-засегнатата местност е с обща площ 130 000 km2 (тоест по-голяма от територията на България), която към този момент е населена от 5 млн. души. Жителите в най-замърсената зона около реактора в радиус от 30 km са евакуирани един ден след експлозията.
За ликвидиране на последиците от катастрофата са похарчени не по-малко от 25 млрд. рубли (по покупателна сила по онова време еквивалентни примерно на същата сума в долари). Задействани са над 200 000 души (основно работници доброволци и военни резервисти, мобилизирани за работа в зоната на централата, които общо са наричани „ликвидатори”), които работят на смени на площадката на централата и получават големи дози облъчване. От тях през следващите пет години умират близо 12 000. През декември 1986 г. е завършена огромна бетонна сграда, затваряща реактора (популярно наричана „саркофаг” с височина колкото 15-етажно здание), която има за цел да затвори, колкото е възможно, останките на четвърти блок, за да се намали радиоактивното излъчване. В действителност качеството на саркофага се оказва много ниско поради бързането при строителството, което има една единствена цел – да се създадат условия останалите три реактора на АЕЦ да се върнат в експлоатация колкото се може по-скоро.
Вертолети за борба с последиците от ядрената катастрофа
Вертолетните части на ВВС на СССР са задействани от първия ден на набързо планираната и героически изпълнена операция по ликвидиране на последствията от катастрофата, която отнема много животи поради екстремните условия на работа. Първоначално военните вертолети са привлечени за оглед от въздуха на мястото на катастрофата с цел да се оцени степента на разрушение на зданието на реактора на четвърти блок. От следващия ден вертолетите се ползват за доставка от въздуха на материали за потискане на радиоактивното излъчване в реактора, както и за водене на радиационно разузнаване в околностите на централата с цел картографиране на замърсената зона и за правене на фото- и видеоснимки от въздуха на разрушенията след експлозията. Първият вертолет, появил се над оставките на реактора на четвърти блок е транспортен Ми-8Т от ескадрилата, базирана на киевското летище Борисопол. Пилот е капитан Сергей Володин, който получава задача да облети зданията на четвърти блок с представители на военните и гражданската защита. Това става в 14:15 ч. на 26 април.
Хвърлянето от въздуха на материали в реактора за спиране на реакцията и спиране на отделянето на радиоактивни аерозоли и токсични газове (продукти от горенето на сместа от ядрено гориво и графит от активната зона) се оказва трудна и опасна задача, която изисква новаторски подходи. Поради силното радиоактивно замърсяване и разрушенията се оказва невъзможно затрупването с пясък и глина да стане с помощта на наземна техника – това може да се направи само от въздуха. Първи на мястото на произшествието пристигат вертолетите на вдигнатия по тревога 51-ви отделен вертолетен полк (ОВП), базиран в Александрия (Украйна). Съставът му скоро се е върнал от бойна командировка в Афганистан и едва ли може да предполага, че отново ще се наложи да действа в условия, които с пълно право може да се характеризират като бойни. Полкът, въоръжен с вертолети Ми-8МТ и Ми-6, е пребазиран на учебното летище в Чернигов, на около 40 km от атомната електроцентрала. От 27 април той започва да изпълнява задачи по хвърляне на пясък и други материали в отвора на реактора в светлото време на денонощието. За целта машините работят от три площадки, които първоначално са разположени близо до реактора – само на около 800 m от него, но впоследствие поради силното радиоактивно замърсяване са измествани няколко пъти, като окончателно са установени на 14 km от него.
Първите хвърляния на материали от вертолет са изпълнени сутринта на 27 април от Ми-8МТ, пилотиран от командира на полка полк. Анатолий Сребряков и инспектора по вертолетна авиация на Киевския военен окръг полк. Борис Нестеров. В началото чувалите с пясък (използван за покриване на горящата повърхност на реактора) са мятани по примитивен начин – на ръка от бордните техници при зависване на вертолета на височина 200 m над останките на реактора. Целта, където трябва да попаднат чувалите, е отвор с елипсовидна форма с размери 15 на 9 m, образувал се в резултат на изместването на горната плоча (биологична защита на реактора) с общо тегло 2000 тона. При преминаването през горещия възходящ поток въздух (нагряван в резултат на пожара във вътрешността на реактора) вертолетите пропадат, а при пресичането на горещата и силно радиоактивна струя екипажите (които летят без каквото и да е защитно оборудване в началото) получават големи дози радиация. Този примитивен начин на хвърляне на материали в реактора се оказва неефективен, в допълнение е много трудно да се попадне точно в отвора на реактора. В крайна сметка през първия ден са хвърлени само 56 тона материал в реактора. Учените обаче са пресметнали, че за да се осигури надеждно затрупване на разрушеното съоръжение, са нужни 5000 тона материал. За седем дни във вътрешността на реактора изгарят не по-малко от 1600 тона графит.
Ръчното мятане на торби с пясък и глина е заменено от по-ефективен метод, при който се хвърлят парашути, използвани като товарни мрежи, в куполите на които са поставени торбите (между 10 и 15 броя с общо тегло 500–700 kg). Още една рационализация – метална греда с пръстен на долния край, позволява на вертолет Ми-8МТ да носи на външно окачване по няколко парашута едновременно, с което се използва по-рационално товароподемността на вертолета. При Ми-6 се използват по няколко греди за носене на общо 30–40 парашута. Общо при чернобилската акция са използвани над 10 000 десантни парашута. Те позволяват рязко подобряване на производителността – на 28 април авиацията хвърля 300 тона материали, на 29 април – 750 тона, на 30 април – 1500 тона. Ето как описва тази задача полковник в оставка Генадий Салников, командир на ескадрила Ми-6, участвал в полетите за затрупване на реактора първите дни след експлозията: “Ние виждахме елипсовиден отвор в обърната бетонна опаковка, откъдето излизаше неестествено бял дим. Когато носът на вертолета покриваше цялото това стопанство, на нас ни се искаше да огледаме по-внимателно картината, но ни предупредиха, че ако го направим утре, ще ослепеем. Хвърляхме пясък от височина 160–180 метра на скорост 50–60 km/h. Тоест не зависвахме. Най-важно беше да не закачим комина на реактора, висок 155 метра, който минаваше под винтовете”.
Оловната атака
В допълнение към чувалите с пясък и глина учените препоръчват в реактора да се хвърля и олово. То е доставено под формата на листа, блокове и чували с оловни сачми. Ми-8МТ може да носи по три парашута, пълни с оловни парчета, или чували със сачми с общо тегло 4,5 тона, докато Ми-6 транспортира 6–8 тона, а Ми-26 – между 15 и 20 тона. Предназначението на оловото е да създаде, след стопяването си веднага при попадане в реактора възглавница от течен метал на дъното на активната му зона. Тази възглавница има голяма топлопроводимост и се очаква да предотврати прогарянето на долната биологична защита от сместа от горящо ядрено гориво и графит, защото ако това стане, ще се получи силно замърсяване на подпочвените води (според консервативните прогнози горящото ядрено гориво, ако напусне реактора, с прогаряне на почвата може да стигне на повече от 3 km дълбочина). В началото на май в операцията по ликвидиране на последиците от катастрофата са задействани около 80 вертолета, които се базират на три летища около централата – Чернигов, Гончаровское и Овруч. За ежедневна работа – хвърляне на материали в реактора, въздушно наблюдение, разузнаване на радиоактивното замърсяване, доставки на външен товар в светлото време на денонощието те се пребазират на три площадки недалеч от мястото на катастрофата, носещи условните имена „Кубок-1”, „Кубок-2” и „Кубок-3”. След свършване на работата за деня вертолетите първо прелитат на площадката Малейки, където преминават деактивация (измиване и отстраняване на радиоактивното замърсяване отвън и отвътре). Екипажите също минават през баня, хвърлят замърсените летателни дрехи и бельо и получават нови, след което прелитат с дезактивираните (доколкото това е възможно) вертолети от летищата за нощуване и техническо обслужване.
Дозата облъчване за екипажите е много висока. След като се организира ефективна поточна работа за бомбардиране на реактора, бройката на вертолетите, работещи в района, е намален до 30. При бомбардиране машините преминават над реактора една след друга с интервал 22–32 секунди. Заходът за мятане на товара се извършва под управлението на ръководител на полетите, стоящ на покрива на хотел „Припят”, на около 3 km от реактора. С помощта на артилерийска бусола той наблюдава приближаването на всеки от вертолетите и когато прецени, че е над реактора, подава команда за хвърляне на товара. Тук може да се отвори скоба, за да се отбележи, че подходът на вертолетите към реактора е сериозно затруднен от вентилационната тръба (обща за трети и четвърти блок) с височина 155 m. При захода за хвърляне на материали в реактора скоростта се поддържа на 50–60 km/h на височина около 200 m. Тежкият Ми-26 е използван за няколко уникални операции за превозване на товари на външно окачване. Повечето от тях са изпълнени от летците изпитатели на ОКБ „МИЛ” – Гурген Карапетян и Алексей Грищенко. Най-сериозният проект с участието на Ми-26 обаче се оказва пълен провал. Това е опитът за поставяне върху активната зона на разрушения реактор на своеобразен капак – алуминиева конструкция с диаметър 19 m и тегло 15 тона, който трябва да ограничи изтичането на радиоактивни материали в атмосферата. Първоначално капакът е превозен на външно окачване от Киев до района на катастрофата. И на двете места Карапетян и Грищенко правят близо 30 тренировки за поставянето му на макет на реактора. Когато идва време за слагането му обаче, и двамата опитни пилоти от конструкторското бюро на „Мил” не са в района на Чернобил и задачата е заповядано да се изпълни от военен екипаж. Задачата обаче е изключително сложна и не се оказва по силите на военните пилоти – още при излитането на височина 250 m товарът започва самопроизволни движения и е откачен аварийно. След това опити за поставяне на подобни капаци не са правени. Ми-26 също са използвани за доставка на 20-тонни товари на външно окачване – вентилационно оборудване, монтирано на покрива на новопостроения саркофаг. В операцията за ликвидиране на последиците от катастрофата се използват активно и вертолетите за ядрено, химическо и биологично (ЯХБ) разузнаване Ми-24Р. Те основно изпълняват задачи за събиране на проби от почвата в района на замърсяването, като това се прави с механичната „ръка” накрая на крилото. Екипажите престояват в района средно по един месец, като за това време налитат по 60–70 часа. Основно изпълняват задачи за вземане на проби от почвата, при което се изпълняват безброй много кацания. За наблюдение на радиоактивния фон в района на катастрофата Ми-24Р летят на височина 150 m по четири пъти на ден. Ми-8 също се ползват за вземане на проби от почвата. Както си спомня кап. Хлинов, който изпълнява подобна задача през юни 1986 г., пилотираната от него машина е трябвало да кацне в най-замърсените места около централата, които не са били достъпни за пеши оператори дозиметристи и с наземна техника. При изпълнение на задача са изпълнени над 20 кацания, като между две кацания полетното време не надвишава една минута. След кацането от вертолета слизат специалисти по ЯХБЗ, които ръчно вземат образци от почвата. Както обяснява капитанът, тази задача е изпълнявана в горещ ден при температура 35 0С, като температурата в кабината е достигала 45 0С. При това вътрешността на Ми-8 се е изпълнила с радиоактивен прах, вдиган от струята на винта, и единствената лична защита на екипажа е била респиратори на устата. Също така е използван и вертолет Ка-25 – поради спецификата на съосната схема той има много добра стабилност при зависване и това качество е използвано за спускане в активната зона на реактора на специално измервателно оборудване с бордовата лебедка. При това от Ми-8, летящ в група, подават информация за местоположението на машината спрямо отвора на реактора. И както описва задачата един от пилотите на този Ми-8: „Сработихме от първия опит. Всичко направихме бързо и точно. И както се говори, всички сме доволни, всички сме облъчени”.
Вертолетната авиация извършва общо 1800 полета, при които върху разрушената сграда на реактора на четвърти блок са хвърлени близо 5000 тона материали. Най-продуктивният ден е 1 май с 1800 тона. Пясъкът и глината се използват като физико-химически филтър, който абсорбира радиоактивните газове и кондензирани аерозоли, изхвърляни от горящата активна зона на реактора. Също така са хвърлени и близо 60 тона борна киселина с цел да се премахват условията за възникване на верижна реакция. Оловните материали възлизат на 2400 тона. Също така вертолетите разпръскват латекс в околностите на електроцентралата, който слепва радиоактивната прах и по този начин я прави лесна за събиране. Изследванията, направени в сградата на реактора през 1989–1990 г., обаче разкриват, че значителна част от материалите не попадат в реактора, защото отворът е твърде малък, за да може да се гарантира попадение при това, хвърлен от височина 200 m. Също така химическите анализи на разтопената маса при горенето на графита (която впоследствие се втвърдява) в реактора показват нищожно малко съдържание на олово. Предполага се, че по-голямата част от оловото направо се е изпарило при контакта с нагорещената лава (температурата достига 2500 oС) и така е попаднало в атмосферата, създавайки токсични аерозоли. Също така торбите с пясък, попадайки в зданието на реактора, създават облаци радиоактивна прах, която се разпространява извън сградата и се разнася с ветровете. На 9 май, когато графитната сърцевина на реактора вече е изгоряла напълно, горният пласт – кора, формирана от разтопени, след това втвърдени пясък и глина, се разпада и пада на дъното на реактора, като при това се вдига облак прах с изключително висока радиоактивност. Торбите с пясък, попаднали в контролната зала на реактора, обаче свършват и полезна работа, създавайки слой покриващ радиоактивните парчета графит и ядрено гориво, които са попаднали на пода след експлозията. Пясъкът намалява радиоактивността, създавана от парчетата, и това улеснява работата на учените и работници, които влизат вътре в сградата за взимане на проби или за извършване на различни работи по разчистване и проучване. Единственият вертолет, загубен по време на операцията, е Ми-8МТ, който доставя материали на покрива на саркофага. При минаването над саркофага лопатите на носещия винт се удрят във въжетата на 160-метров кран (чиято стрела е била обърната в посока, несъгласувана с авиацията). При удара вертолетът се обръща на гръб и пада непосредствено до саркофага. Това става на 2 октомври 1986 г., като четиримата на борда на Ми-8МТ загиват. Интересно е да се отбележи, че командирът на вертолета, капитан Сергей Володин от 112-и отделен вертолетен авиополк, базиран в Наречная (Сибир), неотдавна се е бил върнал от бойна командировка в Афганистан. Той там е на косъм от смъртта като е единственият спасен от намиращите се на борда, когато вертолетът Ми-8МТ е свален от огъня на муджахидините. Причината за произшествието, което дълги години е пазено в тайна, е преумора на екипажа, съчетано със завъртяна стрела на крана в грешната посока. Моментът на сблъсъка на лопатите на носещия винт на Ми-8МТ и въжетата на крана е запечатан на кинолента от снимачен екип, който в момента на катастрофата е бил на място и по-късно кадрите са използвани в документален филм за Чернобил.
Неутрализиране на ефектите от радиацията с алкохол
Първите групи пилоти, които работят на мястото на катастрофата в началото на май, получават големи дози радиоактивно облъчване. В началото никой не използва защитни средства с изключение на носене (от време на време) на респиратори. Също така те не получават и инструктаж за мерки за безопасност при пребиваване в заразената зона. В началото на май, когато на площадките около централата има големи количества оловни материали, екипажите започват да правят импровизирани защити основно с ползването на оловни листа с дебелина 6–20 mm. Те се поставят като защитни екрани отстрани и на пода на кабината и под седалките, като предназначението им е да намаляват радиоактивното лъчение, идващо отдолу. В допълнение в кабината също се слагат и торби с оловни сачми и дори се споменава, че някои от пилотите поставят торби с оловни топчета върху краката си по време на полет за защита на собствените топки. Първата смяна екипажи, работещи над реактора, е заменена след работа нон-стоп в продължение на седмица. Те летят по четири-шест полета дневно, всеки с продължителност от 40 минути до час и половина. Някои от опитните пилоти обаче летят и повече. Така например командирът на ескадрила полк. Яковлев поставя рекорд с 33 полета за „бомбардиране” на реактора за един ден. Както може да се предположи, при това той получава силна доза радиоактивно облъчване. През първите дни пилоти и техници, изпълняващи задачи по „бомбардировка”, споделят, че когато са над реактор, те усещат в кабината топлината, идваща от горящия реактор, а след полет повръщат от полученото радиоактивно облъчване. Най-силно е облъчването на екипажите, които доставят на външно окачване оборудване за чистене (от парчета радиоактивно гориво и графит, изхвърлени при експлозията) на покрива на машинното помещение на реактора. Те трябва да престояват в тази зона между 32 секунди и 1 минути и 10 секунди, тъй като радиоактивният фон на височина 200 m е със сила 1450–1650 R/h (рентгена в час), а импровизираната защита от оловни екрани я намалява само с 50 R/h. Според пилоти, летели на подобни задачи радиоактивността се усеща първо с гърлото, което изведнъж пресъхва.
Повечето от първата група екипажи, работили в Чернобил, получават сумарна доза радиоактивно облъчване, възлизаща на 50 R (за сравнение – годишната доза на нормалното радиоактивно облъчване е 200 милиерентгена). Те са изпратени за изследване и лечение в Москва със сериозни здравословни проблеми, като имат пребледнели лица и кръвотечения от носа. След като се връщат вкъщи, на тях им е препоръчано от медиците да нямат деца поне три години. Последващите групи вертолетни екипажи престояват по-дълго – от 10 до 30 дни, но вече получават по-добра защита и грижи за здравето. По това време и радиацията чувствително намалява благодарение на частичното затваряне на реактора. Както си спомнят пилоти, единствените лекарства, които са им били давани, са хапчета от неизвестен за тях вид, които обаче бързо са спрени заради страничните ефекти. В тези условия като най-масово средство за лечение се прилагат водката и спиртът, защото имат свойството да извличат радиацията от организма. Основно спиртът за вътрешна употреба идва от количествата, отделяни за деактивация (измиване) на вътрешността на вертолетите след края на работния ден (шест литра на 12 човек). Всеки член на екипаж също получава и индивидуален дозиметър (уред за измерване на радиационната доза) и сумарното облъчване се следи от медиците. В началото се приема, че пределната доза е 25 R (това количество е прието и за военновременна доза), но впоследствие е намалена на 22 R от съображения за запазване на здравето на екипажите. При всяка задача за хвърляне на материали в реактора, когато машината минава през най-силно излъчване, се приема, че екипажът получава радиоактивно облъчване от 1 R. В действителност има случаи, когато облъчването е значително повече, а също така на някои екипажи им се налага да остават в силно заразената зона за по-продължително време. Такъв е случаят с Ми-8МТ, който през септември 1986 г. трябва да достави дистанционно управляем робот за разчистване от радиоактивни боклуци на покрива на машинната зала на реактора. Той остава в опасната зона цели 15 минути вместо предварително планираните две минути поради отказ на автопилота. Опитните пилоти изпълняват зависване в ръчен режим и успяват да доставят товара, като след това вземат на външно окачване трактор и го преместват до друга зона на покрива на машинното. Като следствие от продължителния престой в непосредствена близост до реактора членовете на екипажа получават само в този полет доза радиоактивно облъчване, възлизаща на 6 R (след което отиват да се лекуват с водка). Повечето от пилотите и техниците усещат вредните въздействия на радиоактивното облъчване след години. По правило сериозните проблеми идват след 10–12 години, когато се развива лъчева болест. Тези членове на екипажи, които са се намирали продължително време в най-силно заразените участъци и получава големи дози облъчване, развиват остра форма на лъчева болест доста по-рано и умират в периода 1990–1992. Един от тях е полк. Василий Водолажский, който изпълнява 120 полета през юли 1986 г. и хвърля 120 тона различни неутрализиращи материали в реактора. Също така той обучава 33 екипажа за работа над реактора и изпълнява други рисковани операции като например доставката на контейнери за събиране на радиоактивните отпадъци на покрива на машинното отделение на реактора и доставката на вентилационно оборудване на покривите на незасегнатите блокове на електроцентралата. В резултат на тези задачи полк. Водолажский получава сумарна доза радиоактивно облъчване от 24,8 R (която е официално документирана, въпреки че се предполага, че реалната доза може да е била и по-висока). Полк. Водолажский заболява от остра форма на лъчева болест и умира през 1992 г. Сред жертвите на радиоактивността е и пилот-изпитателят на конструкторското бюро „Мил” Анатолий Грищенко, който изпълнява множество задачи за превоз на товари на външно окачване в зоната на катастрофата. Той почива през 1990 г. от левкемия (рак на кръвта) вследствие лъчевата болест. Вертолетите също страдат от радиоактивно замърсяване и при продължителен престой в радиоактивна зона те също стават вторични източници на радиоактивно излъчване. Радиоактивният фон на вертолета се създава от всички метални части, а в допълнение вторични радиоактивни източници са и металните вещи на пилотите – часовници, ципове, че дори и зъбни коронки. Вертолетите получават собствен радиоактивен фон от 2-3 R/h след престой от около 100 часа в зоната на катастрофата. Най-силно излъчващите части са въздухозаборниците, маслените филтри и всички маслени петна по тялото и двигателите. Затова и най-замърсените с радиация машини се извеждат от експлоатация и складират на гробище недалеч от централата, където остават и до днес, неми жертви на най-тежката техногенна катастрофа в историята на човечеството. Запитан къде е било по-страшно – в Афганистан или в Чернобил, опитен пилот, минал през двете места без колебание, отговаря: „В Чернобил – там противникът е невидим”. И както описва един от участниците летци: „Хората свършиха своята работа, а взривилият се реактор ги маркира със своята радиоактивна марка. Сега нас ни наричат „чернобилци”.
Няма съмнение, че мъжете, които са летели и поддържали вертолетите по време на битката с излезлия извън контрол мирен атом в Чернобилската АЕЦ, са знаели за дебнещите опасности и тяхната бъдеща съдба. Те са и истинските герои в един свят, където думата „герой” често се използва от популярните медии за хора, които не заслужват подобно признание. Борбата с последствията от чернобилската катастрофа също така доказа непризнато, но уникално място, което вертолетът е успял да постигне в световната история.
