На 10 октомври 2019 г. в ЦВК-София бе представена антологията „Поети, родени да летят”. Организатори бяха Командването на ВВС, Българско Астронавтическо дружество – Пловдив и Издателство „Вион“.
Бившият военен пилот и настоящ авиационен журналист Ганчо Каменарски споделя интересно нетрадиционно мнение, което предлагаме на читателите без коментар.
Антологията „Поети, родени да летят” идва, за да запълни една празнота, но по-скоро не само в исторически план, а и в нашето съвремие. Ветераните още трепват при стиховете на Михаил Зиновиев „Ех, небе, небе, късче радост, късче жал, младости да имах две пак на тебе бих ги дал”.
***
Преди много-много години полковник Георги Сивков от Военновъздушното училище сподели една своя находка във военния архив във Велико Търново. Някъде след 1944 г. станала поредната авиационна катастрофа и назначената комисия представила на командващия Въздушни войски резултатите от разследването. Генералът, най-вероятно Ганчо Манчев (1944-1946) , сложил резолюция, че забранява на летците да пишат стихотворения. А на гърба на документа по памет той изредил имената на 18 пилоти, писали стихове и загинали. (18 летци-поети! Ей, богу, много са!) Загиналият летец бил известен с романтичната си душа и поетична наклонност, а тогавашната авиация изисквала сурови мъже, които не се възторгват от изгреви и залези, от прекрасните пейзажи благодарение на чистия въздух. Тогава качвайки се в самолета пилотът буквално си „подритвал ковчега” и не знаел дали ще се върне. По онова време се появила максимата, че въздушен ас е онзи летец, който може да „изцеди” максимума от възможностите на самолета и в тази надпревара със смъртта някои не се завръщали от полета. Тогава конструкторите все още първо създавали самолети и после търсели за тях пилоти, а не като сега да строят самолет за средностатистически летци.
***
През лятото на 1969 г. в Каменец ние от випускния курс курсанти вече втора година летяхме на МиГ-17. Веднъж станахме свидетели на нетипична гледка на стартовата стоянка. От „спарката” УМиГ-15 слязоха Веселин Мичев и неговият инструктор, който на доста висок глас започна да прави суров разбор на курсанта. Веселин изпълнил извънредно труден полет по дублиращи прибори, но не се справил добре. Той слушаше мълчаливо и без възражения, но по едно време разтвори на крилото на самолета полетната карта, усмихна се широко и заяви:
„Полетът не стана, но идеята, идеята се роди!”
След това написа на гърба на картата стиховете, които по време на целия полет са напирали в съзнанието му и са му пречили да се концентрира. Той загина след няма и десет години при излитане по бойно дежурство в Безмер.
***
Антологията включва стихове от 12 бивши бойни пилоти, като старателно са издирени всички публикации. Интересното е, че авторите са родени в тесен времеви отрязък от 15 години – от 1935 до 1950 година. За летелите през миналия век това не е изненада, защото онова време просто се нуждаеше от своите трубадури.
През 60-те и 70-те години на миналия век цялата авиация знаеше имената на изявените летци-поети Мишо Зиновиев, Стоян Бобев, Веселин Мичев, Владимир Пампоров… Имаме ли сега изявени летящи поети? Отговорът не е окуражаващ. Причините са разнопосочни.
***
На първо място е малочисленото летателно братство. През 1965 г. във Военновъздушното училище кандидатствахме 950 души за 50 места. Две години по-късно, през 1967 г., бяха приети почти 100 курсанти за летци. Сега обаче едва се намират кандидати за няколкото места годишно.
Втората причина обаче е по-важна: младото поколение вече почти не чете книги, а още по-малко поезия – то стана по-малко романтично и все повече прагматично и комерсиално. Вече няма нов Владимир Фесенко да напише своя версия на „През девет години в десетата”, не се появи друг Веселин Стоянов и да издаде своите авиационни книги…
В този ред на мисли следва да се признае, че всичко това не се отнася единствено до България, а е пряк резултат от глобалните промени в световната авиация. Просто целият свят тотално се промени! Вече американските летци-изпитатели не пишат книги като Джими Колинз и Уилям Бриджмън, в Русия никой не замести пишещите изпитатели Марк Галай, Пьотр Стефановски, Игор Шелест… Във Франция не се появи нов Екзюпери и да разкаже още приказки за Малкия принц.
Наистина цялата световна авиация вече отдавна не е това, което беше някога. Пилотът все повече се превръща в оператор на изключително сложна система и буквално в придатък към машината. В авиацията вече остава все по-малко място за романтика! Процесът видимо се ускори след като усъвършенстваните спасителни средства сериозно намалиха постоянния риск в полета, с достигане и надминаване на свръхзвуковата скорост, с полетите със скафандър в стратосферата, след създаване на ракетите за далечен ракетен бой… Сега конструкторите вече работят над проекта за безпилотни изтребители, правещи пилотите излишни.
Така че няма в какво да укоряваме днешните млади пилоти, защото те са плод на своето време, което естествено е чуждо на нас ветераните.
Погледнато от този ракурс антологията „Поети, родени да летят” ще остане като много важен щрих в историята на авиацията ни от благословените времена, когато в тях имаше премного романтика. Нашето следвоенно поколение беше благосклонно белязано от съдбата и можем да й бъдем само благодарни за предоставения изключителен шанс да преживеем страхотни мигове в небето, докато денонощно го охранявахме.
