Открих, че мога да летя на борда на пощенски самолет в Аляска, буквално в последния момент. Просто сутринта, веднага след ставане се усетих, че имам свободен ден в град Феърбанкс (следващите два дни бяха посветени на отразяване на военни учения) и реших да хвърля поглед по интернет какво се предлага. Веднага попаднах на нещо, което ми хареса, и реших, че си струва да го пробвам. Поне в рекламата изглеждаше точно както филмите на National Geografic за дивата Аляска – полети със самолети за доставки на поща и товари от Феърбанкс, намиращ се точно в центъра на щата, до отдалечени селища на север.
Качването на туристи е в зависимост от на наличието на места в самолетите, изпълняващи полети по редовни местни линии. Е, това е шанс, който веднъж в живота попада в ръцете ми толкова лесно – и не е за изпускане, срещу скромната сума от малко повече от 300 долара. Всичко с уреди с един бърз телефонен разговор с офиса компанията Warbellows, предлагаща полетите и от тяхна страна се чу: „Да, може да идвате, места в самолетите има“, и вече търчах към рецепцията на хотела с молба да викат такси за летището.
На летището
Такситата във Феърбанкс са предмет на отделна статия, като всяко пътуване си е приключение, понякога на автомобил, който не си знае годините, но винаги с дружелюбен и крайно любопитен шофьор, който си разказва историята на живота и задължително е дошъл да живее в Аляска, защото иска да е на спокойствие и далеч от голямата цивилизация (всичките таксиджии карат лични автомобили и поддържат връзка с колегите си радиостанция). На мен се падна шофьор жена, тя знаеше къде да ме закара и обясняваше, че живее в Аляска от 20 и кусур години – за това време много неща са се променили. Например преди вестниците и телевизионните предавания идвали с по няколко дни закъснение, но сега благодарение на интернета всичко е едно и също, както с „голямата земя“.
Така неусетно след двайсетина минути се озовахме на градското летище – но откъм страната, определена за авиацията с общо предназначение (другата страна, с отделна писта и терминали, е за големите пътнически самолети и е под строга охрана).
Оказа се, че достъпът до тази част на летището е свободен и дори нещо повече. Тук-там някои от компаниите имат ограда покрай пътя, но другаде има паркинги за самолети без каквато и да е ограда – така можеш да отидеш и да пипнеш машините, без никой да те види и да ти направи забележка. А самолети колкото искаш – по-късно на една въздушна снимка на тази част от летището си направих труда да преброя колкото мога – поне 200 машини имаше на стоянките плюс около 40–50 около водната писта.
Какво може да се каже за самолетите на Феърбанкс – повечето са стари (ама много стари, на 30 или направо 50 години), а по-новите са изключителна рядкост. Освен частните, които преобладаваха, тук-там се виждаха места с по-нови и по-големи машини, използвани за превози на товари, поща и пътници до отдалечени селища.
Таксито ме остави точно пред входа на сградата на Warbеlows Air Ventures (изговаря се Уорбелоус Ейр Венчърс). Тя беше сравнително нова и спретната отвън, а отвътре изглеждаше още по-добре, беше чиста и топла.
На рецепцията малко се учудиха от моето появяване, защото никой не ги беше предупредил, но нямаха нищо против да ми вземат парите (от кредитната карта) и да ме подготвят за пътуването. Подготовката се състоеше от измерване на теглото, за да се види как ще се впиша в натоварването на самолета за днешния полет до Сентръл и Съркъл Сити. Кантарът показа 208 паунда (94 килограма) – със зимни обувки и дрехи. Отделно премериха и раницата с фотоапаратите. Обясниха ми, че всичко, което се товари на тези леки самолети, се мери внимателно, защото машините са леки и чувствителни към претоварване.
Докато чаках да дойде време за полета, разглеждах основната зала на сградата на компанията. На мястото за приемане на товари ми направи впечатление, че имаше големи надписи, изреждащи имена на селища, до които се лети. Затам пътниците нямат право да превозват в багажа си алкохолни напитки, защото е наложен сух режим. По-късно се изясни причината за това ограничение – оказа се, че това са села с местни индианци (основно живеещи на държавни помощи), които имат влечение към „огнената вода“, но организмът им (както при всички азиатци) не може да се справи с преработката на алкохола и затова бързо се напиват. А в пияно състояние правят безчинства, завършващи често с убийства, защото всички тук имат оръжие. В Аляска огнестрелните оръжия може би са повече от въдиците и продължават да са в свободна продажба и то на много достъпни цени.
Самолетът
След около половин час изчакване в сградата на Warbelows се появи пилотът – един симпатичен дядка с мустаци и задължителната бейзболна шапка (носи се от всички местни жители, които не се разделят никъде с шапките си, може би дори и спят с тях). Запозна се с мен и ме заведе на самолета, който чакаше на площадката пред сградата. Машината, тип PA-31-350 Chieftain (Чийфтън), производство на компанията Piper (Пайпър), беше някъде мой набор (производство в началото или средата на 70-те години на миналия век), с американска цивилна регистрация N4082Т.
Външно машината изглеждаше перфектно, а годините си личаха основно в интериора – силно износена тапицерия на седалките и мокета на пода, но най-вече със силно надрасканите и матирани стъкла на илюминаторите – кошмар за всеки въздушен фотограф.
РА-31-350 е доста популярен самолет, тиражиран общо в 1825 броя, като последните машини излизат от завода през 1984 г. Задвижван от два бутални двигателя Lycoming TIO-540 с максимална мощност 350 hp, той има максимална излетна маса 3175 kg (7000 паунда), с възможност за монтиране до девет седалки за пътници (на нашия самолет бяха пет), максималната крейсерска скорост е 225 kt (417 km/h), нормалната крейсерска скорост е 175 kt (324 km/h), а нормалната далечина на полета достига 390 морски мили (723 km).
Пилотът, Хю Синкок, обясни, че първо ще летим към селището Сентръл, на север от Феърбанкс. Времето на полета ще е около 30 минути. Там разтоварваме и поемаме към друго село, Съркъл Сити, като полетът дотам ще отнеме само десетина минути.
Настанихме се, сложих колана, пилотът направи набързо брифинг за безопасност и дойде време за тръгване. Двигателите бързо запуснаха и машината започна рулиране през многобройни стоянки, пълни основно с частни самолети. Тук може да се отвори скоба, за да се спомене, че традиционно в САЩ може да се видят безброй леки вертолети, особено над големите градове, но тук нямаше нито един – явно суровата зима не толерира използването на такива летателни апарати за частни полети или търговски цели. Вертолетите в Аляска обаче са запазена територия на военните – в покрайнините на Феърбанкс се намира огромна база на армейската авиация с тежките модели UH-60 и CH-47, които, ако се налага, се ползват и за спасителни операции на търпящи бедствие граждани в пустошта на Аляска.
Полетът
Излитаме в 11:15, все още около нас е слънчево, но в далечината се забелязват ниски облаци. Отвисоко имам възможност да разгледам по-добре летището. Доста голямо е, а между двете му писти има голяма водна площ.
Вчера, на стъмване, при пристигането от Сиатъл си помислих, че е езеро, възникнало в резултат от топене на снеговете или разлив на реката. Сега обаче ясно си личи, че е изкуствен водоем, пригоден за използване от водосамолети, снабдени с поплавъци. В този си вид те могат да летят до отдалечени места в Аляска и да кацат върху езера или реки, които са в изобилие в тези краища. През зимата пък езерото замръзва и се ползва от самолети, снабдени със ски вместо колела или поплавъци.
Хю взема северен курс, скоро свършват очертанията на града, летим над пуста територия с растителност, често пъти наводнена от разливите на многобройните реки и рекички, пресичащи равнината. Минали са вече 20 минути от излитането и сме над хълмист терен, на места още със снежна покривка, а самолетът е непосредствено под долната граница на облаците. Започва да тресе, а носът на самолета играе ту вляво, ту вдясно. Скоростта е 160 kt (297 km/h), а самолетът поддържа превишение от 550 ft (168 m) спрямо надморската височина на летището и много по-ниско спрямо терена. За първи път се вижда нещо като черен път, пресичащ хълмовете. Тежката зима скоро е свършила, чака се пролетта (това е в началото на май), но нищо още не се е раззеленило. Както обясняват местните, лятото тук е кратко, но много силно, с много зеленина и живот, и има много туристи през юли и август, като след това бързо идва есента и зимата също настъпва много рано. Една от малкото хубави страни на сегашния сезон е, че в пустошта няма мухи и комари, които са неприятно преживяване през летните топли месеци.
Хълмовете свършват и под нас отново виждаме равнина, докъдето ни стига погледът. Според джипиеса на приборното табло, до Сентръл остават шест мили. Ето, вижда се някакъв път, пилотът завива и вдясно се откроява летището, летим паралелно на пистата, следват трети и четвърти завой и в 11:44 самолетът опира. Няма нито кула, нито пък някой ръководи полетите. Безлюдно е. Както обяснява Хю, има автоматична метеорологична станция, която предава във Феърбанкс информация за времето, така че той има добра представа къде отива. Някъде в далечината се виждат къщи. По-късно проверявам що за селище е това и Уикипедия ми казва, че то има само 96 жители (по данни от 2010 г.).
На земята
Пистата е от отъпкана земя, отстрани има канали за отводняване, а стоянката е по средата. Там са паркирани две малки самолетчета на местни жители, явно ги ползват за разходки и да се придвижват от едно село в друго, където има летище.
Ето, приближава се огромен пикап „Тойота Тундра“, от който слизат мъж и жена на години, и двамата с гумени ботуши. Излишно е да казвам, че мъжът е с традиционната шапка. Спираме, две или три минути двигателите продължават да работят на малък газ за охлаждане, след това Хю ги спира и излиза, аз се измъквам от машината веднага след него и почвам да снимам наоколо. Времето е същото като във Феърбанкс – облачно и хладно, но не студено, добре е, че не вали. Престоят на земята е само пет минути, през което време от самолета в пикапа се прехвърлят чували с поща и кашони с някакви стоки.
След това, без да се бави, Хю скача в кабината, запуска моторите и след две минути е в началото на пистата, готов за излитане към следващата спирка, все едно се возим на междуселска маршрутка. Точно девет минути след като сме кацнали, машината се засилва за излитане.
Съркъл Сити се намира на отдалечение от само 23 морски мили, което според джипиеса е 15 минути полет. По данни от 2010 г., цитирани в Уикипедия, населението е 104 души, а разстоянието до Полярния кръг е само 80 km. Летим на височина 2500 ft, преминаваме над летището, след това с ляв завой Хю влиза в кръга за кацане, оглежда дали пистата е чиста от животни и автомобили и следва съкратен заход, като опирането е скоро след като изправи наклона.
Тук пистата е повече с чакъл от предишното място. Отново стоянката е по средата, свързана с пътека за рулиране. Къщи не се виждат, в далечината има само някакви фургони и багери (явно местните се занимават с добив на злато, една традиционна професия в тази част на щата, остатък от добрите времена „златната треска“). Тук населените места не са построени по традиционното разбиране, като между отделните къщи може да има по стотици метри разстояние, да не говорим за каквито и да е улици. Отново Уикипедия ме информира, че общият брой на къщите за живеене е 44. Половината от домакинствата живеят под прага на бедността, но затова пък имат осигурена връзка по въздух с големия град, спонсорирана от щатските власти.
Всичко е черни пътища, по които се движат само пикапи 4х4, като повечето са сравнително нови. Тук отново ни чакат, вече два пикапа, за товара и пощата. Също така вземаме и пътници на борда – майка с дете на видима възраст 4–5 години и мъж, всички те индианци, отиващи по някаква работа във Феърбанкс.
Пилотът отново записва теглото на всеки от тях и прави някакви изчисления, а след това започва задължителния брифинг за безопасност на пътниците.
Към следващото село
Престоят отново е само пет минути, всички са в самолета, затегнали коланите. Машината набира височина, открива се гледка на голяма река, излязла от бреговете си. По-късно научавам, че това е легендарната река Юкон, пресичаща цялата територия на щата, неизменно свързана с историята на златната треска в Аляска. Впрочем и град Феърбанкс е продукт на тази златна треска, и историята продължава и до днес, но за това малко по-късно.
А междувременно машината е набрала височина в южен курс, на 7600 ft (2317 m) височина, поддържайки скорост от 196 kt (363 km/h). Хю е включил автопилота и някак си вече отегчено чака да се приберем във Феърбанкс след около половин час. Появяват се хълмовете, над които преминахме на идване, и ето я отново равнината около големия град, но сега покрита с ниски разкъсани облаци. Влизаме в дъждовни зони, които се редуват една след друга по маршрута към града. По едно време вдясно се показва нещо, което прилича на огромна открита мина със съоръжения за преработка на руда. По-късно Хю обяснява, че това е златна мина, най-голямата в щата и в Северна Америка дори, която вади материал на стойност милион долара на ден. Вече сме почти до границите на града, когато преминаваме над голямо летище. Питам пилота какво е това и той отговаря, че е военна база (на армейската авиация).
Ето че отдясно се вижда и гражданското летище. Пилотът изключва автопилота и с десен завой влиза в третия завой. След четвъртия, вече на правата за кацане, с изненада установявам, че летим до пътнически самолет Boeing 737, който каца на паралелната писта (спрямо нас се пада вляво).
Опираме в 12:58, два часа и малко след тръгването от Феърбанкс. За Хю това е завършекът на един нормален работен ден, защото за днес други полети няма.
Следва дълго рулиране, за да стигнем стоянката на компанията, където се виждат още три такива самолета, един от които запуска. До него стои огромна стационарна цистерна за бензин и шлангове – явно това е мястото за зареждане, нямат подвижна цистерна.
Разказът на пилота
Спираме, отвън отварят вратата, слизат първи кореняците, после моя милост и най-накрая пилотът, който е попълнил документацията за полета. Питам го и Хю се съгласява да седнем за няколко минути за импровизирано интервю.
Ето какво разказва той: Работи като пилот от 15 години (сега е 60-годишен), има около 16 000 часа във въздуха, от които на РА-31 са 9000. Почти всичките са натрупани в Аляска. Компанията има 16 самолета РА-31, обслужва с редовни полети 12 до 15 селища. До някои от тях се лети пет пъти на седмица – от понеделник до петък. Всичките самолети са на възраст между 30 и 40 години, но са изключително добре поддържани, защото техниците са много опитни (има няколко, които имат 40-годишен стаж).
Останалите селища в Аляска се обслужват от други компании, отново базирани във Феърбанкс.
В щата има 200 до 300 малки летища, без персонал, само с ветропоказател, а някои и с автоматична метеорологична станция. Най-трудно се лети през есента поради честата ниска облачност и обледеняването. На безлюдните летища понякога има животни на пистата – лосове и елени и затова трябва да се внимава много при кацането. Минималната видимост при захода за кацане на тези площадки е една миля, докато на Феърбанкс е 600 метра. Основно се използва GPS навигация. Зимно време, когато денят е изключително кратък или изобщо го няма, пистите са осветени. Електричеството, необходимо за осветяването, се осигурява от дизелови генератори. Горивото за тях се доставя основно от моторни лодки през лятото, а там където не може по вода, то се транспортира по въздух.
